Майкл Коннелли - Град от кости

— Мисля, че беше малката му бейзболна бухалка. Нещо като сувенир от мач на „Доджърс“.

Бош знаеше за какво става дума. Миниатюрните бейзболни бухалки, продавани като сувенири по стадионите, приличаха на старите полицейски палки и спокойно можеха да бъдат смъртоносно оръжие.

— Защо го ударихте?

— Не помня. Вероятно съм бил пиян. Аз… — Последва поредният изблик на плач. Бош изчака пристъпът да отмине. — Той… той трябваше да е на училище. А не беше отишъл. Влязох в стаята му, заварих го там и побеснях. Плащах сума пари — пари, които нямах, за това училище. Разкрещях се. Започнах да го удрям и после… взех бухалката и го халосах и с нея. Явно прекалено силно. Не съм имал такова намерение.

— И ударът го умъртви?

Делакроа кимна.

— Това „да“ ли означава?

— Да. Да.

Чу се леко почукване. Бош кимна на Едгар, който стана и излезе. Бош предположи, че е прокурорът, но не възнамеряваше да прекъсва разпита, за да прави представяне, и продължи да натиска:

— Какво направихте после? Когато Артър беше вече мъртъв.

— Изнесох го отзад по стъпалата към гаража. Никой не ме видя. Сложих го в багажника на колата. После се върнах в стаята, почистих и сложих дрехите му в чантата.

— Каква чанта?

— Училищна. Раница.

— Какви дрехи сложихте вътре?

— Не помня. Каквото успях да грабна от чекмеджето му.

— Можете ли да опишете раницата?

— Не помня. Обикновена раница.

— Добре, какво направихте, след като сложихте дрехите в нея?

— Сложих и нея в багажника и го затворих.

— Каква марка кола?

— „Импала“, модел седемдесет и втора година.

— Все още ли я притежавате?

— Ще ми се. Щеше да е истинска класика. Но я унищожих. Първото ми ПТП.

— Какво значи „унищожих я“?

— Направих я абсолютно неизползваема. Увих я около една палма в Бевърли Хилс. Направо я закараха в някакво гробище за коли.

Щеше да е трудно да се проследят дирите на трийсет-годишна кола, обаче новината, че тя е унищожена, прекъсваше всяка надежда за евентуално намиране на улики в багажника й.

— Да се върнем към разказа ви. Трупът е в багажника ви. Кога се отървахте от него?

— Късно същата нощ. Започнахме да го търсим, когато не се прибра от училище.

— „Търсим“?

— Аз и Шийла. Обикаляхме с колата и оглеждахме. Ходихме до всички места за събиране на скейтъри.

— И през цялото време тялото на Артър е било в багажника на колата, с която сте обикаляли?

— Точно така. Не исках тя да знае какво съм направил. Пазех я.

— Разбирам. Съобщихте ли в полицията, че синът ви е изчезнал?

— Отидох в участъка на Уилшир и говорих с един полицай. Първият, когото видях, щом влязох. Той ми каза, че Артър вероятно е избягал и ще се върне. Да изчакам няколко дни. Затова не съобщих за изчезване.

Бош се опитваше да създаде колкото е възможно повече опорни точки в самопризнанието, които да са потвърдени и | от други източници и по този начин да не обезсмислят усилията му, когато по-късно Делакроа се откажеше от думите си или адвокатът му ги оспореше. Най-добра опора представляваха веществените доказателства или резултати от експертизи, но и сравняването на показания беше важно. Шийла Делакроа вече беше казала за ходенето до полицейския участък същата нощ, в която Артър не се бе прибрал. По думите й баща й влязъл вътре, а тя го изчакала в колата. Бош не беше намерил сведение за изчезнал човек. Нещата съвпадаха. Той разполагаше с опорна точка за валидиране на самопризнанието.

— Господин Делакроа, притеснявате ли се от разговора с мен?

— Не, разбира се.

— Усещате ли да сте заплашван или насилван по някакъв начин?

— Не, добре съм.

— Разговаряте с мен по собствена воля, така ли е?

— Така е.

— Добре тогава, кога извадихте тялото на сина си от багажника?

— По-късно. След като Шийла заспа, се върнах в колата и я закарах до място, където можех да скрия тялото.

— И къде беше това?

— Горе на хълмовете. Лоръл Кениън.

— Можете ли да си спомните по-точно къде?

— Не особено. Изкачих се на Лукаут, след училището. В този район. Беше тъмно и аз… пиех, защото се чувствах отвратително заради инцидента, разбирате ли.

— Инцидент?

— Че ударих Артър толкова силно.

— Значи нагоре след училището. Спомняте ли си на кой път бяхте?

— Уъндърланд.

— Уъндърланд? Сигурен ли сте?

— Не, но така мисля. През всичките тези години… Постарах се да забравя колкото е възможно повече.

— Искате да кажете, че сте били интоксикиран, когато сте скривали тялото?