Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Трябва да поговорим, господин Крос — каза онзи от библиотеката, мина покрай инвалидната количка на Лотън, протегна ръка и изключи телевизора.

— Слава Богу — рече Андре.

— Кои сте вие? — с дрезгав глас попита Крос. Агентът се обърна и го погледна.

— От ФБР сме, господин Крос. А вие кой сте, по дяволите?

— Какво искате да кажете? Аз не…

— За какъв се мислите, че компрометирате разследването ни?

— Аз не… Какво значи това?

— Какво казахте на Бош, че му подпалихте фитила?

— Не знам за какво говорите. Той дойде при мен. Аз не съм ходил при него.

— Очевидно е, че не можете да ходите никъде.

Последва кратко мълчание. Очите на Лотън продължиха да се стрелкат насам-натам, издавайки безпокойството му.

— Вие не сте от ФБР — каза той. — Покажете ми значките и документите си за самоличност.

Агентът от библиотеката направи две крачки към Крос и се изпречи пред камерата, като закри обектива.

— Значки? Не ни трябват никакви значки.

— Махайте се. — Гласът на Крос изведнъж стана ясен и силен. — Когато кажа на Хари Бош за това, здравата ще загазите.

Агентът от библиотеката се обърна в профил и се усмихна на партньора си.

— Хари Бош? Не се тревожете за Хари Бош. Ние ще се погрижим за него. Притеснявайте се за себе си, господин Крос. — Той се наведе и доближи лице до Лотън. — Защото пречите. Намесвате се във федерален случай. С главно „Ф“ — Ясно ли е?

— Да ви го начукам. С главно „Н“. Ясно ли е?

Не се сдържах и се усмихнах. Лотън правеше всичко възможно да отстоява своето и да не се предава. Куршумът може и да го бе лишил от тялото му, но не и от куража му.

Агентът от библиотеката се отмести от инвалидната количка и застана вляво. Камерата улови лицето му и видях гнева в очите му. После се подпря на бюрото.

— Вашия герой Хари Бош го няма и може да не дойде повече тук — каза той. — Въпросът е дали искате да отидете при него. Човек като вас, във вашето положение? Знаете ли какво правят с такива като вас в затворите? Вкарват ги в ъгъла и ги карат да им духат по цял ден. Не можете да направите нищо, освен да седите кротко и да лапате надълбоко. Това ли искате, Крос?

Лотън затвори очи за миг, но после отговори все така предизвикателно.

— Ако мислите да направите това, по-добре ме застреляйте.

— Така ли?

Агентът се приближи до Крос и се наведе над дясното му рамо, сякаш за да прошепне нещо в ухото му.

— Ами ако направя нещо друго? Как ще ви се стори? — Той сложи ръце от двете страни на лицето на Лотън и хвана тръбичките, прикрепени към ноздрите му, после ги стисна, прекъсвайки достъпа на кислород.

— Хей, Милтън… — обади се партньорът му.

— Млъкни, Карни. Този тип се мисли за много печен. Смята, че не е необходимо да сътрудничи на федералното правителство.

Крос отвори широко очи и уста; мъчеше се да си поеме въздух.

— Духач — рече Бърнет. — Я се виж бе!

Не отговорих. Гледах мълчаливо и гневът ми нарастваше. Бърнет употреби точната дума. В речника на ченгетата „духач“ беше най-голямата обида, запазена за най-големия враг. И на мен ми се искаше да я произнеса, но от гърлото ми не излизаше глас. Бях погълнат от гледката на екрана. Онова, което бяха правили с мен, беше нищо в сравнение с унижението и страха на Лотън Крос.

Той се опита да каже нещо, но не можа, защото не му достигаше въздух. На лицето на агент Милтън се появи подигравателна усмивка.

— Какво? Как е? — попита той. — Искаш ли да ми кажеш?

Лотън отново се опита да каже нещо, но не успя.

— Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. О, забравих, че не можеш да движиш главата си, нали?

Милтън най-после пусна тръбичките и Лотън започна да си поема въздух жадно, сякаш излизаше на повърхността на водата от петнайсет метра дълбочина. Гърдите му се повдигаха и ноздрите му се разширяваха, докато опитваше да се съвземе.

Милтън застана пред инвалидната количка, погледна жертвата си и каза:

— Виждаш ли колко е лесно? Сега ще ни сътрудничиш ли?

— Какво искате?

— Какво каза на Бош?

Очите на Крос се стрелнаха за миг към камерата, после отново се върнаха на Милтън. Не мисля, че погледна колко е часът. Изведнъж ми хрумна, че Лотън знае за камерата. Той беше добро ченге. Може би знаеше какво правя.

— Казах му за случая. Това е всичко. Той дойде при мен и му разказах каквото знам. Не си спомням всичко. Пострадах и паметта ми изневерява. От време на време си спомням по нещо. Аз…

— Защо дойде Бош тази вечер?

— Защото забравих, че имам едни документи. Казах на жена ми да му се обади и му оставих съобщение. Той дойде за документите.