Майкл Коннелли - Законът на Бош

На път към изхода за заминаващите самолети купих карта за телефон за десет долара и отидох до най-близкия автомат. Прочетох два пъти указанията на картата. Не защото бяха сложни, а защото се колебаех. Най-после взех слушалката и се обадих в Лас Вегас. Помнех номера, макар че не се бях обаждал от почти година.

Тя отговори само след две позвънявания, но въпреки това разбрах, че съм я събудил. Едва не затворих, защото знаех, че макар да има идентификатор за входящи обаждания, Елинор няма да разбере кой я търси — нали звънях от автомат. Но след като тя каза два пъти „ало“, заговорих.

— Елинор, аз съм, Хари. Събудих ли те?

— Няма нищо. Как си?

— Добре. До късно ли игра?

— До пет и после ходихме да закусим. Имам чувството, че току-що съм си легнала. Колко е часът?

Казах й, че наближава десет, и тя изпъшка. Почувствах, че решителността ми намалява. Освен това се замислих с кого е ходила да закусва, но не я попитах. Предполагаше се, че съм преодолял ревността си.

— Какво има, Хари? Добре ли си?

— Да. Но и аз заспах чак сутринта.

Отново последва мълчание. Чух, че викат пътниците за моя полет да се качват на самолета.

— Затова ли ми се обаждаш? Да ми кажеш, че не си се наспал?

— Не. Ами… нужна ми е малко помощ. Там, в Лас Вегас.

— Помощ? Какво имаш предвид? По някое разследване ли? Нали ми каза, че си напуснал полицията?

— Така е. Но работя по нещо… Все едно, питах се дали можеш да ме посрещнеш на летището след около час. След малко самолетът ми излита.

Пак настъпи мълчание и се запитах какво означава това. Докато чаках отговор, нещо стегна гърдите ми. Мислех си за теорията за единствения куршум, когато Елинор най-после каза:

— Ще дойда. Откъде да те взема?

Осъзнах, че съм затаил дъх, и го изпуснах. Дълбоко в сърцето си знаех, че отговорът й ще е такъв, но когато го чух, потвърждението мигновено ме изпълни с доказателство за чувствата, които още изпитвах. Опитах се да си представя Елинор — в леглото, телефона на нощното шкафче, с разрешени коси, които ме възбуждаха и съблазняваха да остана при нея. После си спомних, че тя говори по клетъчен телефон. Елинор нямаше стационарен телефон или поне не знаех номера й. Отново се запитах с кого е закусвала. И в чие легло е.

— Хари?

— Да. Ами, чакай ме до агенцията за коли под наем. Мисля, че се казва „Авис“.

— От летището има автобуси на всеки пет минути, Хари. За какво съм ти? Какво става?

— Ще ти обясня, когато се видим. Викат пътниците за полета ми. Ще дойдеш ли, Елинор?

— Казах, че ще дойда — отговори тя с тон, който ми беше до болка познат — отстъпчив и същевременно изпълнен с нежелание.

Не размишлявах дълго върху това.

— Благодаря. Чакай ме пред изхода на „Саут Уест“. Още ли караш онзи форд „Таурус“?

— Не, Хари. Сега имам сребрист лексус. С четири врати. Ще запаля фаровете и ще примигам, ако те видя първа.

— Добре. Тогава до скоро. Благодаря, Елинор.

Затворих и тръгнах към изхода. Замислих се за новата й кола. Преди да си купя мерцедеса на старо, харесвах лексуса. Тези коли не бяха безбожно скъпи, но не бяха и евтини. Нещата за Елинор се бяха променили. Бях убеден, че се радвам.

Качих се в самолета. На отделенията за багажа над главите нямаше място за чантата ми и бяха останали свободни само места по средата. Наместих се между мъж с хавайска риза и дебела златна верижка на врата и жена, която беше толкова бледа, че вероятно щеше да пламне като кибритена клечка веднага щом се покажеше на слънцето в Невада. Свих се, затворих очи и спах през по-голямата част от краткия полет. Знаех, че трябва да мисля за много неща, и се запитах какво е записано на чипа, но инстинктивно реших да се възползвам от възможността да си почина. Върнех ли се в Лос Анджелис, нямаше да имам покой.

Самолетът се приземи след по-малко от час. Минах през автоматичните врати на летище „Маккарън“ и веднага ме блъсна вълната топлина, известяваща пристигането ми в Лас Вегас. Това обаче не ме смути. Очите ми съсредоточено огледаха превозните средства, наредени на платната, и накрая се спряха на сребрист лексус със запалени фарове. Покривът беше вдигнат. Жената зад волана вдигна ръка, махна и после фаровете примигаха. Махнах й на свой ред и забързах към колата. Отворих вратата, хвърлих чантата си на задната седалка и се качих.

— Здравей — казах. — Благодаря.

След миг колебание се наведохме един към друг и се целунахме. Целувката беше кратка, но приятна. Не бях виждал Елинор отдавна и останах смаян от бързината, с която лети времето. Макар че се чувахме на Коледа и на рождените си дни, не я бях виждал и докосвал от три години. Затова Целувката беше опияняваща и същевременно потискаща.