Майкл Коннелли - Законът на Бош

Срещата ни сега щеше да е по-кратка от телефонните разговори по случай празниците.

— Прическата ти е различна. Хубава е.

Косата й беше подстригана късо, но наистина й стоеше добре. От друга страна, за мен Елинор винаги щеше да е красива, каквато и да е прическата й.

Тя се обърна и погледна през рамо колите от лявата страна и видях тила й. После потегли и натисна бутона за затваряне на покрива.

— Благодаря, Хари. Ти пък не си се променил. Но все още изглеждаш добре.

И аз й благодарих, като се опитвах да не се хиля твърде много.

— Е, каква е голямата загадка, за която не можеше да ми кажеш по телефона?

— Няма загадка. Просто искам едни хора да мислят, че съм в Лас Вегас.

— Но ти наистина си в Лас Вегас.

— Не за дълго. Веднага щом наема кола, ще се върна.

Елинор кимна, сякаш разбираше какво става. Извадих картите АТМ и „Американ Експрес“ от портфейла си и задържах кредитната карта „Виза“.

— Искам да вземеш тези две карти и да ги използваш през следващите няколко дни. Кодът на АТМ е 0613. Лесен е за запомняне.

Това беше датата на сватбата ни.

— Странно — каза тя. — Тази година се пада в петък. Проверих. Лош късмет, Хари.

Петък тринайсети някак ми се струваше подходящо. За миг се запитах защо Елинор проверява в календара кога е годишнината на един несполучлив брак, но прогоних тази мисъл и се върнах в настоящето.

— Използвай кредитните карти през следващите няколко дни. Отиди на вечеря или плати с тях нещо друго. Ако бях тук, вероятно щях да ти купя подарък, че си ми позволила да остана при теб. Купи си нещо, което ти харесва. На „Амекс“ още е написано цялото ми име. Не би трябвало да имаш проблем.

Повечето хора не знаят от кой род е името Хиеронимус. Когато бяхме женени, Елинор редовно използваше кредитните ми карти, без да има никакъв проблем. Единственото затруднение, което би възникнало сега, беше, ако при покупката й поискат документ за самоличност. Тава обаче се случва рядко в Лас Вегас, където първо ти взимат парите, а после задават въпроси.

Подадох й картите, но тя не ги взе.

— Какво става, Хари?

— Нали ти казах. Искам едни хора да мислят, че съм в Лас Вегас.

— Хора, които могат да проследят покупка с кредитна карта?

— Ако искат. Не знам дали ще го направят. Това е само предпазна…

— Тогава говориш за ченгетата или за Бюрото. Кои са?

Засмях се.

— Може да са и от двете. Но доколкото ми е известно, Бюрото е по-заинтересувано.

— О, Хари…

Тонът й загатваше, че иска да каже нещо като „Пак започваш“. Хрумна ми да кажа, че става дума за Марти Геслер, но реших да не я замесвам повече.

— Не е кой знае какво. Работя по един от старите си случаи и това привлече вниманието на един от агентите. Искам да мисли, че ме е уплашил. Само за няколко дни. Ще го направиш ли, Елинор? Моля те.

Отново й подадох кредитните карти. Тя се поколеба, после ги взе. Движехме се по шосе с агенции за даване на коли под наем от двете страни. Искаше ми се да кажа още нещо. За нас двамата и за желанието ми да се върна, когато цялата тази гадост приключи. Ако, разбира се, Елинор ме иска. Но тя спря на паркинга пред „Авис“ и смъкна стъклото, за да каже на пазача от охраната, че само ще ме остави.

Това прекъсна разговора, ако изобщо имаше такъв. Загубих насъбраната инерция и се отказах от идеята да кажа Нещо повече за взаимоотношенията ни.

Елинор спря до сградата на агенцията. Време беше да сляза. Но не го направих. Седях в колата и гледах бившата си съпруга. Тя най-после се обърна и се вторачи в мен.

— Благодаря, Елинор.

— Няма защо. Ще получиш сметката.

Усмихнах се.

— Идвала ли си в Лос Анджелис? В казината? Тя поклати глава.

— Не.

Кимнах. Нямаше какво повече да кажа. Наведох се и я целунах, този път само по бузата.

— Ще ти се обадя утре или вдругиден.

— Добре, Хари. Пази се. Довиждане.

— Довиждане, Елинор.

Слязох от колата и Елинор потегли. Искаше ми се да бях прекарал повече време с нея и се запитах дали тя щеше да ми позволи. После прогоних тези мисли, влязох в агенцията, показах шофьорската си книжка и кредитната карта и взех ключа за колата под наем. Автомобилът беше форд „Таурус“ и трябваше да свикна с шофирането ниско до земята. Докато го изкарвах, видях знак със стрелка, сочеща към шосе „Рай“. Хрумна ми, че всеки се нуждае от такъв знак. Искаше ми се да е толкова лесно.

След четири часа пътуване без почивка през пустинята пристигнах в работилницата на Бигър. Извадих от джоба си чипа и го дадох на Андре. Той го разгледа, после ме погледна така, сякаш съм сложил в ръката му използвана дъвка.