Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Къде е кутията?

— Кутията? Имаш предвид часовника? Остана на стената.

Не посмях да му кажа, че часовникът е счупен, а вероятно и камерата.

— Не часовникът, а пластмасовата кутийка. Сложи ли резервния чип, който ти дадох, в часовника, след като извади този?

Кимнах.

— Трябваше да сложиш този чип в кутийката на резервния. Чуплив е.

— Андре — прекъсна го баща му, — нека да видим дали е записано нещо. Моя е грешката, че не обясних на Хари как да се грижи за чипа. Забравих колко е старомоден и че не разбира от модерна техника.

Андре поклати глава и се приближи до компютъра на тезгяха. Погледнах Бърнет и му кимнах в знак на благодарност, че ме е измъкнал от неудобното положение. Той ми намигна и двамата отидохме при Андре.

Младежът използва пневматичен въздушен пистолет, който приличаше на зъболекарски инструмент, за да издуха праха и мръсотиите от чипа, после го сложи в компютъра. Написа няколко команди и след малко на монитора се появи картина от стаята на Лотън Крос.

— Не забравяй, че използвахме сензор за движение, затова образът ще потрепва — каза Андре. — Наблюдавай часовника в ъгъла, за да следиш реалното време.

Първото лице на записа беше моето. Бях се вторачил в камерата, докато сверявах часовника. После отстъпих назад и на екрана се появи Лотън Крос в инвалидната си количка.

— Господи — възкликна Бърнет, като видя в какво състояние е бившият му колега. — Не знам дали искам да гледам това.

— Ще стане още по-лошо — предупредих го.

От тонколоните на компютъра се разнесе гласът на Лотън.

— Хари?

— Какво?

— Донесе ли ми от онова?

— Малко.

Видях се на монитора как отварям кутията с инструментите и вадя плоската с уиски.

— Би ли превъртял това? — обърнах се към Андре.

Той кимна и придвижи напред записаните образи. Екранът за миг стана черен, показвайки, че камерата не е работила поради липса на движение. После на монитора се появи Дани Крос — влизаше в стаята. Погледнах часовника и видях, че това е станало няколко минути, след като бях излязъл. Дани скръсти ръце на гърдите си и се вторачи в парализирания си съпруг така, сякаш беше непослушно дете. После заговори, но думите й не се чуваха добре заради шума на телевизора.

— Не е трябвало да слагаш камерата до телевизора — отбеляза Андре.

Имаше право. Не бях помислил за това. Микрофонът на камерата долавяше по-ясно гласовете от телевизора, отколкото онези на хората в стаята.

— Виж дали не можеш да изчистиш звука, Андре — каза баща му.

Младежът завъртя няколко копчета на конзолата пред компютърния екран и настрои звука, върна записа малко назад и го пусна отново. Шумът на телевизора още пречеше, но разговорът в стаята се чуваше.

— Не го искам да идва тук. Не ти влияе добре — троснато каза Дани Крос.

— Хари е свестен човек. Държи на мен.

— Той те използва. Налива те с алкохол, за да изтръгне информацията, която му трябва.

— И какво лошо има в това? Мисля, че сделката е добра.

— Да, до сутринта, когато започне болката.

— Дани, ако някой от приятелите ми дойде, пусни го да влезе при мен.

— Какво му каза този път? Че искам да те уморя от глад? Или че нощем те зарязвам? Какво излъга този път?

— В момента не ми се говори.

— Чудесно. Тогава не говори.

— Искам да спя.

— Както желаеш. Поне единият от двама ни още може да го прави.

Дани се обърна и излезе. На екрана остана само неподвижното тяло на Лотън. След малко той затвори очи.

— Превърти записа — казах аз.

След десетина минути видяхме рутинни, но покъртителни сцени как Дани храни и мие Лотън. Вечерта тя изкара инвалидната количка от стаята и камерата остана тъмна в продължение на осем часа. После отново я вкара и започна да храни и мие Лотън.

Гледката беше потресаваща. Часовникът се намираше вляво от телевизора. Лотън непрекъснато гледаше телевизия и ъгълът беше толкова близък, че сякаш се бе вторачил в нас.

— Жалка история — каза Андре. — И няма нищо. Жена му се държи добре с него. По-добре, отколкото аз бих правил на нейно място.

— Искаш ли да изгледаш записа до края, Хари? — попита Бърнет.

Кимнах.

— Мисля, че имаш право. Тя не прави нищо лошо. Но снощи той имаше гости. Искам да видя това. Превърти напред, някъде към полунощ.

Андре беше готов за секунди. В 12:10 в стаята влязоха Двама мъже — агентът със списанието „Родителите днес“ и партньорът му. Първият веднага изключи монитора на бюрото и направи знак на другия да затвори вратата. Лотън беше буден и нащрек. Очите му се стрелкаха в хлътналите орбити, следейки движенията на двамата агенти.