Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Господин Бош?

Обърнах се. Представителната жена, която ме бе придружила до библиотеката, ми направи знак да я последвам и ме поведе по коридор, застлан със скъп светлозелен килим. Влязохме в един кабинет. Една жена зад бюрото стана и ми подаде ръка.

— Здравейте, господин Бош. Аз съм Роксана, помощничката на госпожа Лангуайзър. Желаете ли минерална вода, Кафе или нещо друго?

— Не, благодаря.

— Тогава може да влезете. Госпожа Лангуайзър ви очаква.

И посочи затворена врата от едната страна на бюрото. Потропах и влязох. Джанис Лангуайзър седеше зад бюро с размерите на гараж за две коли. Таванът беше висок четири метра, а ламперията също беше от череша. Лангуайзър беше висока и слаба, но на фона на кабинета изглеждаше дребна. Тя се усмихна, като ме видя, и аз направих същото.

— В прокуратурата никога не са ме питали дали искам минерална вода или кафе.

— Знам, Хари. Времената се менят.

Лангуайзър стана и стисна ръката ми. Познавах я, откакто беше новоназначена секретарка по криминални дела. Бях я наблюдавал как израства и се справя с някои от най-големите и трудни процеси. Беше добър обвинител. А сега се опитваше да бъде и добър защитник на престъпници. Един прокурор рядко прави такъв обрат в кариерата си. Ако се съдеше обаче по кабинета, в който се намирах, Джанис Лангуайзър се справяше отлично и на това поприще.

— Седни — покани ме тя. — Смятах да ти се обадя, така че се радвам, че дойде.

Бях озадачен.

— Защо ме търсиш? Да не би да представляваш някой от престъпниците, които съм изпратил в затвора?

— Не. Искам да поговорим за работа.

Повдигнах вежди в недоумение. Тя се усмихна.

— Знаеш ли нещо за нас, Хари?

— Знам, че е много трудно да ви открие човек. Не сте вписани в телефонния указател. Наложи се да се обадя на един мой приятел в прокуратурата и той ми каза номера.

Лангуайзър кимна.

— Точно така. Няма ни в телефонния указател. И не е необходимо да сме вписани. Имаме много клиенти и се занимаваме с всеки юридически детайл, който се появи в живота им.

— А ти се занимаваш с криминалните детайли.

Тя се поколеба — опитваше се да прецени колко знам.

— Да. Аз съм експертът по криминални дела в кантората. Точно затова смятах да ти се обаждам. Когато чух, че си напуснал полицията, реших, че такава възможност би била идеална. Няма да си зает през целия ден, но понякога, в зависимост от делото, работата ще е трудна и тежка. Мислим, че може да се възползваме от уменията на човек като теб, Хари.

Не отговорих веднага, защото исках да помисля. Не желаех да я обидя. Аз исках да я наема. Затова реших да ней казвам, че онова, което предлага, е невъзможно. Никога нямаше да премина от другата страна, колкото и много да бяха парите. Не ми беше присъщо. Може да бях напуснал полицията, но имах мисия в живота. И работата ми за адвокат на престъпници не беше част от нея.

— Не търся работа, Джанис. Вече си имам. Причината за идването ми е, че искам да те наема.

Тя се засмя.

— Шегуваш се. Загазил ли си?

— Вероятно. Но не затова искам да те наема. Нуждая се от адвокат, на когото мога да имам доверие, за да пази нещо, и който да предприеме съответните действия, ако се наложи.

Лангуайзър се наведе напред, но пак беше най-малко на два метра от мен.

— Много си загадъчен, Хари. Какво става?

— Първо, какъв е първоначалният ти хонорар? Нека да изясним отношенията клиент адвокат.

— Минималният ни хонорар е двайсет и пет хиляди долара, Хари. Ето защо, забрави за това. Длъжница съм ти за всички изпипани случаи, които си ми дал. Смятай се за клиент.

Опитах се да не изглеждам изненадан.

— Сериозно? Двайсет и пет бона само за да заведете дело?

— Точно така.

— Е, намерили са подходящият човек за тази работа.

— Благодаря, Хари. А сега ми кажи какво искаш да направя?

Отворих куфарчето, което ми бе дал Бърнет Бигър, за да нося електрониката, видеочипа и трите компактдиска с копия от електронното наблюдение, и сложих всичко на бюрото на Лангуайзър.

— Това са материали от камера за наблюдение. Искам да скриеш оригиналния чип на сигурно място, както и един от компактдисковете и писмо от мен. Кажи ми и телефонния номер на кабинета си. Ще се обаждам всяка нощ в дванайсет часа и ще ти казвам, че съм добре. Когато сутрин влезеш и съобщението е на телефонния ти секретар, ще знаеш, че всичко е наред. Но ако няма съобщение, ще дадеш писмото на Джон Майър, репортер от „Таймс“.

— Джон Майър. Името ми е познато. Със съдебни дела ли се занимава?