Майкл Коннелли - Законът на Бош

— Навремето отразяваше криминални дела. Сега пише за тероризма.

— За тероризма?

— Това е дълга история.

Тя погледна часовника си.

— Имам време. Имам и компютър.

За петнайсет минути й разказах за частното си разследване и за всичко, което се бе случило, след като Лотън Крос неочаквано ми се обади и извадих кашона със стари папки. После я накарах да сложи диска в компютъра си и да изгледа записа. Тя не позна Лотън Крос, докато ней казах кой е, и се възмути, когато видя какво правят агентите Милтън и Карни. Помолих я да изключи записа преди Дани да влезе да утеши съпруга си.

— Дали са били истински агенти? — попита тя.

— Да, от антитерористичния взвод на Уестуд.

Лангуайзър възмутено поклати глава.

— Ако записът стигне до „Таймс“ или до телевизията…

— Не искам да стига дотам… Това е най-лошият сценарий.

— Защо не, Хари? Тези агенти са престъпници. Поне този Милтън. А другият също е виновен, защото само стои и му позволява да върши такива неща. Мислиш ли, че главната прокуратура и Конгресът на Съединените щати са искали това, когато са гласували законите, които промениха и осъвремениха правилата и методите на Бюрото след атентатите на 11 септември?

— Не. Но би трябвало да се досетят какво ще последва. Абсолютната власт поражда абсолютна корупция. Трябвало е да знаят, че ще стане подобно нещо. Разликата е, че Лотън Крос не е куриер от Близкия изток, а бял човек, американски гражданин. Освен това е бивше ченге и инвалид, защото е бил прострелян при изпълнение на служебния си дълг.

Лангуайзър кимна мрачно.

— Точно затова трябва да покажеш записа…

— Джанис, ще работиш ли за мен, или да си взема материалите и да потърся друг?

Тя вдигна ръце в знак, че се предава.

— Да, ще работа за теб, Хари. Само казвам, че това не трябва да се размине безнаказано.

— Разбира се, че няма да го оставя така. Но още не искам да показвам записа. Първо смятам да го използвам, за да получа нещо.

— Какво?

— Готвех се да ти кажа, но ти се разпали и не ми позволи.

— Съжалявам. Вече се успокоих. Разкажи ми плана си, Хари.

И аз го направих.

В „Кейт Мантилини“ на Уилшир Булевард имаше редица сепарета с високи прегради, които предоставяха на посетителите повече уединение от другите заведения в града. Затова избрах този ресторант за срещата. Подраних с петнайсет минути, настаних се в сепаре с изглед към булеварда и зачаках. И специален агент Пипълс дойде по-рано. Наложи му се да мине покрай редицата сепарета и да поглежда във всяко, за да ме намери. После мълчаливо и навъсено седна срещу мен.

— Радвам се, че дойдохте, агент Пипълс.

— Не ми се идваше, но нямах избор.

— Предполагам.

Той разгърна едно от менютата на масата.

— Не съм бил тук. Хубава ли е храната?

— Не е лоша. В четвъртък има чудесен пай с Пилешко.

— Днес не е четвъртък.

— И вие не сте дошли тук, за да ядете.

Пипълс вдигна глава и ме срази с убийствен поглед, но този път в него нямаше надменност и превъзходство. И двамата знаехме, че сега аз държа козовете. Погледнах през прозореца.

— Довели ли сте хората си, агент Пипълс? Чакат ли ме?

— Дойдох, както ме инструктира адвокатката ви.

— Дано да е така. Ако отново ме задържите или предприемете нещо срещу адвокатката ми, записът ще бъде изпратен по електронната поща на медиите и разпространен по Интернет. Има хора, които ще разберат, ако изчезна, и без да се колебаят, ще публикуват кадрите.

Пипълс поклати глава.

— Непрекъснато повтаряте думата „изчезнал“. Тук не е Южна Америка, Бош. И ние не сме нацисти.

Кимнах в знак на съгласие.

— Наистина не изглеждате такъв, докато седите в този хубав ресторант. Но докато бяхте в онази килия на деветия етаж и никой не знаеше къде съм, беше различно. Азиз Доишката и другите, които сте прибрали там, вероятно в момента не знаят каква е разликата между Калифорния и Перу.

— Защитавате ли ги? Хора, които биха искали да видят страната ни срината със земята.

— Не ги…

Млъкнах, защото сервитьорката се приближи до сепаре-то. Каза, че името й е Кати, и попита дали сме готови с поръчката. Пипълс си поръча кафе, а аз — кафе и мелба. След като Кати се отдалечи, Пипълс ме погледна учудено.

— Напуснал съм силите на реда. Мога да си позволя мелба.

— Добре си живеете.

— Тук правят хубава мелба и работят до късно. Чудесна комбинация.

— Ще го запомня.

— Гледали ли сте „Жега“? Това е заведението, където Ал Пачино в ролята на ченгето се среща с Робърт Де Ниро в ролята на крадеца. Двамата си казват, че няма да се поколебаят единият да убие другия, ако се стигне дотам.