Майкл Коннелли - Законът на Бош

Линдъл се усмихна многозначително и изсумтя:

— Да ти го начукам. Знам какво мислиш. Смяташ, че са ме изпратили да те проверя, нали? По дяволите!

— Точка по въпроса, Рой. Сега би ли ме закарал у дома? Искам да си събера багажа.

— Не и докато не ми кажеш какво става.

Открехнах вратата.

— Тогава ще се прибера пеша. Тъкмо ще се раздвижа.

Слязох от колата и тръгнах към Мълхоланд. Линдъл отвори вратата на автомобила си, като удари стария микробус, и хукна подир мен.

— Чакай, Бош. Изслушай ме.

Настигна ме и ми препречи пътя. Сви ръце в юмруци и ги вдигна пред гърдите си, сякаш се опитваше да се освободи от верига, с която бе окован.

— Дойдох по собствено желание, Хари. Никой не ме е изпращал. Не се отказвай от разследването. Онези типове вероятно само те плашат, това е всичко.

— Кажи това на хората, които държат там. Не искам да изчезвам, Рой. Разбираш ли какво имам предвид?

— Глупости. Ти никога не би…

— Хей! Тъпак с тъпак!

Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от микробуса „Фолксваген“. Бяха брадати и дългокоси и приличаха на рокери.

— Издъни ни вратата бе — изкрещя вторият.

— Как разбрахте? — попита Линдъл.

„Започва се“ — помислих си. Погледнах край приближаващите се великани и видях десетсантиметрова вдлъбнатина на предната врата на микробуса.

— Мислиш, че се шегуваме? — попита първият здравеняк. — А не искаш ли да ти фрасна един?

Линдъл протегна ръка зад гърба си и с едно-единствено бързо движение извади пистолет. С другата си ръка сграбчи първия мъж за ризата, дръпна го към себе си и опря дулото на пистолета в гърлото му.

— А вие не искате ли да се върнете в таратайката си и да се разкарате оттук, да ви го начукам?

— Рой — казах аз. — Спокойно.

От микробуса се носеше мирис на марихуана. Настъпи дълго мълчание. Линдъл не изпускаше от поглед мъжа. Другият стоеше и гледаше, без да помръдва.

— Добре де — рече първият накрая. — Всичко е наред. Ще се чупим.

Линдъл го блъсна и отпусна оръжието си.

— И по-бързо. Изчезвайте. Вървете да си пушите тревата другаде.

Наблюдавахме ги мълчаливо как се качват в микробуса. Вторият мъж ядосано тресна вратата на колата на Линдъл, за да може да седне на предната седалка на фолксвагена. Двигателят забръмча и микробусът потегли. Двамата типове ни показаха среден пръст и се скриха от погледа ни. Сетих се как преди няколко часа бях направил същия жест към камерата в килията. Знаех колко безпомощни се чувстват двамата в микробуса.

Линдъл отново се обърна към мен.

— Добре го направи, Рой — казах. — С такива умения, изненадан съм, че не са те изстреляли на деветия етаж.

— Да им го начукам.

— Да, такова желание изпитвах и аз преди няколко часа.

— Е, какво решаваш, Хари?

Току-що бе извадил пистолет срещу двама непознати в сблъсък с високо ниво на тестостерон, а приливът на адреналин вече бе спаднал. Външно беше спокоен и бе забравил за инцидента. Характерна черта, която най-често съм виждал При психопати. Исках да оправдая Линдъл, затова приписах Реакцията му на арогантността на федералните агенти, която също бях забелязал у хората от Бюрото.

— Оставаш ли, или ще се разкараш? — попита той.

Това ме ядоса, но се опитах да не го показвам и се усмихнах.

— Нито едното, нито другото. Ще си вървя.

Обърнах се и го оставих. Тръгнах по Мълхоланд към дома си. Линдъл изсипа порой от ругатни зад гърба ми, но това не ме накара да забавя крачка.

Вратата на гаража на Лотън Крос беше отворена. Очевидно бе оставена така през нощта. Накарах шофьора на таксито да спре на улицата, до мерцедеса ми. Колата, изглежда, не беше премествана, макар че вероятно бе претърсена. Бях я оставил незаключена. Сложих на задната седалка малката чанта, която бях донесъл. После седнах зад волана, включих двигателя и вкарах колата в двора пред гаража.

Слязох, приближих се до къщата и натиснах бутон, който беше или за звънеца, или за вратата на гаража. Вратата се спусна. Приближих се до шевролета, пъхнах ръце под открехнатия капак и го вдигнах. Стоманените пружини изскърцаха силно. Погледнах ръждясалия, но почистен двигател с хромиран въздушен филтър и боядисаната в червено кутия на цилиндрите. Лотън очевидно се бе грижил добре за колата си и бе оценявал както външната, така и вътрешната й красота.

Документите от папката с разследването, които бях пуснал под капака, бяха там. Агентите на ФБР не ги бяха намерили. Листовете бяха паднали върху свещите вляво. Докато ги събирах, забелязах, че акумулаторът е откачен, и се запитах кога е станало това. Умно беше да го направиш, когато няма да използваш известно време колата си. Лотън вероятно би се сетил да го стори, но не би могъл. Може би беше обяснил на Дани как да го направи.