Майкл Коннелли - Законът на Бош

Минахме през две врати с електронни ключалки и стигнахме до асансьора. Агентът погледна към камерата в ъгъла на тавана и завъртя пръст. Асансьорът тръгна.

Слязохме на подземния етаж. Агентът извика на пазача на гаража да отвори вратата и тя започна да се вдига. Слънчевата светлина ме заслепи и се наложи да присвия очи.

— Предполагам, че няма да ме закарате до колата ми.

— Можете да отидете при нея, както желаете. Приятен ден.

Той ме остави на върха на рампата и мина под спускащата се стоманена врата. Опитах се да измисля някаква остроумна реплика, която да подхвърля, но бях твърде уморен и се отказах.

Агентите на ФБР бяха идвали в дома ми. Това се очакваше. Но бяха действали много внимателно. Жилището ми не беше в безпорядък, а бе претърсено методично и почти всичко бе оставено на мястото си. На масата в трапезарията, където бяха материалите по убийството на Анджела Бентън, нямаше нищо. Записките и докладите ми бяха изчезнали. Но реших да не се тормозя за това. Погледнах навъсеното си отражение в лъскавата повърхност на масата и реших, че преди да измисля какъв да е следващият ми ход, трябва да се наспя.

Извадих шише вода от хладилника и излязох на задната тераса, за да наблюдавам как слънцето се издига над хълмовете. Възглавницата на шезлонга беше мокра от росата, затова я обърнах и седнах. Вдигнах крака и се облегнах назад. Въздухът още беше хладен, но аз бях със сако. Оставих шишето с вода на облегалката на шезлонга и пъхнах ръце в джобовете си. Беше ми приятно, че съм се върнал вкъщи след нощта, прекарана в килията.

Слънцето позлати хълмовете от другата страна на прохода Кауенга. След малко трябваше да си сложа слънчеви очила, но бях твърде уморен, за да стана да ги взема. Затворих очи и заспах. Сънувах Анджела Бентън и ръцете й и друга жена, която не познавах — тя се появи в съня ми и протегна ръце към мен.

Събудих се след два часа. Слънцето изгаряше очите ми през клепачите. След известно време осъзнах, че тупането, което мислех, че усещам в главата си, се чува от външната врата. Станах и съборих шишето с вода от облегалката. Понечих да го хвана, но не успях — то се търкулна по терасата и падна в храстите в каньона. Надвесих се над перилата и погледнах надолу, но не го видях.

На вратата отново се потропа и после чух приглушен глас, който ме викаше. Минах през всекидневната и отворих. На прага стоеше Рой Линдъл. Гледаше сърдито.

— Стига си се излежавал, Бош.

И посегна да ме блъсне обратно в къщата, но аз сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад. Поклатих глава и Линдъл разбра намека ми, посочи към дома ми и ме погледна въпросително. Кимнах, излязох и затворих вратата.

— Да вземем моята кола — прошепна Рой.

— Добре, защото моята е в Удланд Хилс.

Служебният автомобил бе паркиран на тротоара, което беше нарушение на правилника. Качихме се и потеглихме към Мълхоланд. Не мисля, че Линдъл ме водеше някъде. Просто караше напосоки.

— Какво е станало? — попита той. — Казаха ми, че снощи са те прибрали.

— Да. Вашият взвод ПАТ. Може да се каже, че ме опаткаха.

Линдъл ме погледна, после отново се вторачи в пътя.

— Не изглеждаш зле. Лицето ти дори е поруменяло.

— Благодаря, че забеляза. Какво искаш?

— Мислиш, че са сложили подслушвателни устройства в дома ти?

— Вероятно. Нямах време да проверя. Какво искаш? Къде отиваме? — попитах пак, макар че се досещах.

Пътят лъкатушеше по хълма и предлагаше множество красиви гледки към залива Санта Моника.

Както предполагах, Линдъл отби на малък паркинг и спря до стар микробус „Фолксваген“. Смогът беше гъст. Виждаше се само сградата на „Капитол Рекърдс“.

— Да не го увъртам, а? — попита Линдъл и се обърна към мен. — Добре. Какво става с разследването?

Дълго го гледах. Опитах се да проумея дали е дошъл заради Марти Геслер, или са го изпратили служебно като придатък на специален агент Пипълс, за да разбере дали съм се отказал от разследването. Естествено Линдъл и Пипълс бяха Различни чудовища от различни етажи на федералната сграда Но и двамата носеха една и съща значка. Пък и може би върху Линдъл бяха упражнили натиск.

— Няма разследване.

— Какво? Будалкаш ли се с мен?

— Не се будалкам. Може да се каже, че видях светлината. Принудиха ме да прозра истината.

— Тогава какво ще правиш? Ще го зарежеш ей така?

— Да. Ще си взема колата и ще отида на почивка. Може би в Лас Вегас. Тази сутрин започнах да се пека на слънцето. Може да похарча и малко пари.