Майкл Коннелли - Законът на Бош

— От вашите хора.

— Какво говорите? Никой тук не би ви казал…

— Не беше нужно да ми казват. Видях, че вашият човек ме следи в библиотеката. Между другото, искам да отбележите, че не го бива за тази работа. Кажете му следващия път да избере списание „Спорт“. Разбрах, че има нещо, затова претърсих вестникарските файлове и намерих това. Направих разпечатка, защото знаех, че това ще привлече вниманието ви. Така и стана. Много сте предсказуеми… Все едно. После видях Мишката и свързах нещата. В него са намерени пари от обира на снимачната площадка, но на вас не ви пука за това, нито за свързаните със случая две, а може би три убийства. Искате само да знаете къде са отивали парите. И не желаете да ви пречат дребни неща като справедливост за убитите.

Пипълс бавно пъхна разпечатката в папката. Лицето му се промени и потъмня около очите. Думите ми бяха попаднали право в целта и го бяха засегнали на болезнено място.

— Нямате представа какъв е светът и какво правим тук — каза той. — Може да се подсмихвате самодоволно и да говорите за идеите си за справедливост, но нямате представа какво става навън.

Усмихнах се.

— Може да си спестите тази реч за политиците, които ще променят правилата във ваша изгода, докато вече няма да има правила. Докато убитите и изнасилени жени изобщо престанат да означават нещо. Ето, това става около нас.

Пипълс се наведе напред. Очевидно смяташе да изплюе камъчето и искаше да е сигурен, че ще го изслушам.

— Знаете ли къде отиваше Азиз с онези пари? Ние не знаем, но мога да ви кажа къде мисля, че е отивал. Към лагер за обучение на терористи. И не в Афганистан, а на неколкостотин километра от нашата граница. Място, където ги учат да ни убиват. В нашите сгради. В нашите самолети. Докато спим. Да преминават границата ни и да ни убиват, без да гледат кои сме и в какво вярваме. Нима ще ми кажете, че греша? И че не трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да намерим този лагер? И че не бива да взимаме необходимите мерки, за да изтръгнем от всеки човек информацията, която ни е необходима?

Облегнах се на стената. Ако имах кафе, за разлика от Пипълс, нямаше да го пренебрегвам.

— Няма да ви кажа нищо — заявих аз. — Всеки има право да си върши работата.

— Чудесно — иронично каза той. — Мъдри думи. Ще си ги напиша на табелка в кабинета.

— Веднъж присъствах на един процес. Адвокатката на ответната страна каза нещо, което съм запомнил. Цитира философ, чието име съм забравил. Записал съм си го някъде вкъщи. Философът казал, че онзи, който се бори с чудовищата в обществото, трябва да внимава да не стане като тях. Защото после всичко ще бъде загубено. След това няма да има общество. Тази мисъл много ми харесва.

— Ницше. И цитатът ви е почти точен.

— Това няма значение. Важното е човек да не забравя тези думи. Аз съм ги запомнил. А вие?

Пипълс не обърна внимание на въпроса ми, бръкна в сакото си и извади часовника ми. Хвърли ми го и аз понечих да го сложа на ръката си. Погледнах циферблата. Стрелките бяха монтирани върху фон с позлатена полицейска значка и Градския съвет и показваха, че съм бил в килията по-дълго, отколкото предполагах.

— Махайте се оттук, Бош. Ако отново се изпречите на пътя ни, ще се озовете обратно тук по-бързо, отколкото смятате, че е възможно. И никой няма да знае къде сте.

Заплахата беше неприкрита.

— Ще бъда сред изчезналите, а?

— Наречете го както искате.

Пипълс вдигна ръка пред обектива на камерата и завъртя пръст. Електронната ключалка изщрака и вратата се отвори. Станах.

— Вървете — каза Пипълс. — Ще ви изведа. Правя ви услуга, Бош. Не забравяйте това.

Тръгнах към вратата, но се поколебах, докато минавах покрай него, и погледнах папката в ръцете му.

— Предполагам, че сте взели моите неща и материалите от разследването на Лотън Крос.

— Няма да си ги получите обратно.

— Да, разбирам. Националната сигурност. Прегледайте снимките. Намерете онази, на която Анджела Бентън е върху плочките. Вижте ръцете й.

Насочих се към отворената врата.

— Какво й е на ръцете? — извика той.

— Вгледайте се в тях и ще разберете какво имам предвид.

В коридора ме чакаше агентът, който ме бе следил в библиотеката.

— Оттук — троснато каза той и разбрах, че е разочарован, защото ме освобождават.

Докато вървяхме по коридора, погледнах към квадратното прозорче на килията на Маусоува Азиз, но не го забелязах. Запитах се дали случайно бях видял лицето на убиеца, когото търсех, и дали това ще е единственият поглед и никога няма да се приближа до него. Знаех, че няма да ми позволят да говоря с него. Нямаше да се срещнем. Той беше един от безследно изчезналите. Поредната задънена улица.