Майкл Коннелли - Законът на Бош

След като по моите изчисления минаха четири часа, вратата се отвори. Свалих сакото от лицето си. За пръв път виждах агента, който влезе. Носеше папка и чаша кафе. След него влезе агентът със списанието „Родителите днес“ — мъкнеше стоманен стол.

— Не ставайте — каза първият агент.

Аз обаче станах.

— По дяволите, какво…

— Казах да не ставате. Седнете или ще изляза и утре ще опитаме отново.

Поколебах се за миг, преструвайки се на ядосан, после седнах на дюшека. Другият агент остави стола до вратата, излезе и затвори. Непознатият седна и сложи чашата с кафе на пода. Уханието изпълни стаята.

— Аз съм специален агент Джон Пипълс от Федералното бюро за разследване.

— Браво на вас. Какво правя тук?

— Тук сте, защото не слушате.

И ме погледна в очите, за да се увери, че съм го чул. Беше на моите години, може би малко по-голям. Косата му още не бе започнала да оредява и беше твърде дълга за агент за ФБР. Предположих, че това не е изборът му на прическа, а че просто е твърде зает, за да отиде да се подстриже както трябва.

Очите му бяха особени. Всяко лице притежава определен магнетизъм, нещо, което те привлича към него. Формата на носа, някакъв белег или трапчинка на брадичката. При Пипълс всичко бе съсредоточено в очите. Те бяха черни и хлътнали. Разтревожени. Криеха тайно бреме.

— Казаха ви да кротнете, господин Бош. Ясно ви казаха да се откажете, но вие не слушате.

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Може да опитам. Ако не е класифицирана информация.

— Часовникът ми класифицирана информация ли е? Къде е часовникът ми? Подариха ми го, когато напуснах полицията, и си го искам.

— Забравете за момент за часовника си, господин Бош. Опитвам се да набия нещо в дебелата ви глава, но вие не искате да го приемете.

Той взе чашата, отпи глътка кафе и направи гримаса-явно се опари.

— Тук стават по-важни неща от вашето частно разследване и часовника ви за сто долара, който са ви подарили по случай напускането ви.

Престорих се на изненадан.

— Мислите ли, че са дали за мен толкова малко пари след всичките тези години, през които работих в полицията?

Пипълс се намръщи и поклати глава.

— Това няма да ви помогне, господин Бош. Компрометирате разследване, което е изключително важно за страната, и се перчите колко сте умен.

— Става дума за националната сигурност, така ли? Е, специален агент Пипълс, не смятам, че едно разследване на Убийство е маловажно. Няма компромиси, когато се стигне До убийство.

Той стана и тръгна към мен. Гледаше ме в очите. Наведе се над леглото и се подпря с ръце на стената.

— Хиеронимус Бош — изкрещя Пипълс, произнасяйки правилно името ми. — Влизате на чужда територия. Карате в неправилната посока по еднопосочна улица! Разбирате ли?

После отново отиде да седне на стола. Едва не се изсмях на театралното му изпълнение. Агентът очевидно не загряваше, че цели двайсет и пет години съм работил в стаи за разпити.

— Разбирате ли изобщо какво ви говоря? — Гласът му отново беше спокоен. — Не сте ченге. Нямате значка. Нито власт. Нямате статут.

— Навремето тази страна беше свободна. Това беше достатъчен статут.

— Страната вече не е същата. Нещата се промениха. — Пипълс вдигна папката, която държеше. — Убийството на тази жена е важно. Разбира се. Но има и други неща. По-важни. Трябва да отстъпите, господин Бош. Това е последното предупреждение. Не се бъркайте. Или ще ви отстраним ние. А това няма да ви хареса.

— Обзалагам се, че ще свърша тук, нали? При Мишката и останалите вражески войници. Нали така ги наричате? Знае ли някой за това място, агент Пипълс? Някой друг освен вашия взвод ПАТ?

Той се стъписа от знанията ми и от употребата на съкращението.

— Познах Мишката. Видях го през стъклото.

— И затова мислите, че знаете какво става тук?

— Вие го обработвате. Това е очевидно и правилно. Но ако той е убиецът на Анджела Бентън? Ако е убил и служителя от охраната на банката? И агентката на ФБР? Не искате ли да знаете какво се е случило с Марта Геслер? Тя беше една от вас. По новите ви правила специалният агент вече не е ли специален? Или правилата се менят, както ви е удобно? Вражески войник ли съм аз, агент Пипълс?

Видях, че се обиди. Думите ми отвориха стара рана, ако не и стар спор. Но после на лицето му се изписа решителност. Той отвори папката в ръцете си и извади разпечатката, която бях направил в библиотеката. Видях снимката на Азиз.

— Откъде знаете за него? Как сте направили връзката?