Том Клэнси - Под обсада

В сградата беше тихо, отвън също не долитаха никакви шумове. Първо авеню беше отцепено, затворена беше и магистрала „Франклин Делано Рузвелт“, която излизаше точно зад сградата на Обединените нации. Както личеше, от Нюйоркското управление на полицията искаха да имат свободен достъп до ООН, в случай че се наложи да действат. Беше отцепена и задънената уличка пред небостъргача, в който се намираха.

По едно време сателитният телефон иззвъня и всички в кабинета подскочиха като ужилени.

Худ престана да снове и дойде при Роджърс. Анабел извърна очи към генерала. Беше стиснала зъби, във воднистосините й очи нямаше и следа от покорство.

Роджърс не се изненада — така де, Анабел Хамптън си беше акула.

— Вдигнете телефона — нареди й той.

Тя продължи да го гледа вторачено. Очите й бяха леденостудени.

— Ако не го вдигна, пак ли ще ме изтезавате?

— Предпочитам да не го правя — отвърна генералът.

— Знам — ухили се Анабел. — Нещата се промениха, нали?

Гласът на младата жена определено звучеше по-различно. В него имаше някаква нахъсаност. Самоувереност. Бяха й дали прекалено много време, през което да обмисли всичко. Танцът беше започнал, а Анабел Хамптън даваше тон на музиката. Роджърс беше доволен, че все пак е взел предпазни мерки.

— Можете да ме принудите да вдигна телефона, като отново ми извиете пръста — подхвана жената. — Или като ми причините болка по друг начин. Да ме боцнете с кламер или с безопасна игла точно под окото. В ЦРУ така убеждаваме някого да направи нещо. Но болката ще проличи в гласа ми. Те ще разберат, че сте ме принудили да говоря.

— Нали казахте, че ще ни помогнете! — напомни й Худ.

— А какво ще направите, ако не ви помогна? — попита агентката. — Ако застреляте мен, умира и заложникът — натърти жената, без да сваля очи от Худ. — Може би дъщеря ви.

Худ се вцепени.

Роджърс си помисли, че тая мръсница е по-хитра, отколкото е очаквал. Играта загрубяваше. Генералът вече знаеше накъде отиват нещата. Сега единственото, на което можеше да се надява, бе да спечели още малко време за Огъст.

— Какво искате? — попита той Анабел.

— Искам да ме развържете и да излезете от стаята — отвърна агентката. — Ще съобщя по сателитния телефон каквото сте ми казали и изчезвам оттук.

— А, няма да стане! — отсече генералът.

— Защо? — възкликна Ани. — Не искате да си мърсите ръцете, като сключите сделка с мен ли?

— Сключвал съм сделки и с по-големи негодници от вас — рече Роджърс. — Но няма да го направя, понеже не ви вярвам. Вие искате терористите да успеят, понеже те нямат навика да плащат предварително. Така си купуват вярност. А вие сте изпаднали в положение, когато жива или мъртва трябва да се докопате до своя пай от откупа.

Сателитният телефон иззвъня повторно.

— И да ми вярвате, и да не ми вярвате — измънка Анабел, — ако не се обадя, терористите ще се досетят, че ми се е случило нещо. И ще убият момичето.

— Ако това стане — напомни й, без да повишава тон, Роджърс, — или ще ви качат на електрическия стол, или за съучастничество ще гниете до живот зад решетките.

— Ако ви помогна, пак ще ми лепнат десетина-двайсет годинки — изсумтя Ани. — Не го ли сторя, ще ме осъдят на доживотен затвор или на смърт. Не е ли все тая?

— Ами след трийсетина години? — възкликна Роджърс. — Сега може и да ви е все тая, но когато станете на шейсет, няма да мислите така.

— Спестете ми фронтовите хватки — тросна се жената.

— Много ви моля, госпожице Хамптън! — намеси се и Худ. — Все още не е късно да помогнете и на себе си, и на десетки невинни хора.

— Кажете го на колегата си, не на мен — отвърна Ани.

Сателитният телефон иззвъня за трети път.

— Терористите ще изчакат телефонът да иззвъни пет пъти — поясни тя. — После главата на някое от девойчетата в залата на Съвета за сигурност ще отхвърчи. Това ли искате? И двамата?

Роджърс пристъпи половин крачка напред. Застана между Худ и жената. Не знаеше дали Худ ще се хване на въдицата и ще му заповяда да изпълни исканията на Анабел, но не смяташе да рискува. Худ все още беше директор на Оперативния център, само това оставаше — двамата да се изпокарат. Още повече че Худ не беше наясно какво точно се разиграва в този момент.

— Пуснете ме и ще им кажа каквото искате — удари го пак на пазарлъци агентката.

— А защо първо не им кажете каквото искаме и чак тогава да ви пуснем? — не й остана длъжен Роджърс.

— Защото и аз като вас ви нямам вяра — натърти жената. — А сега аз ви трябвам повече, отколкото вие на мен.