Том Клэнси - Под обсада

Върна се при бюрото и седна на стола срещу Анабел Хамптън. Худ заснова напред-назад между тях. Минутите се изнизваха и Роджърс се убеждаваше, че няма да стане така, както го е искал.

През цялото време младата жена гледаше вторачено право напред. Генералът не се и съмняваше какво вижда тя пред себе си: бъдещето. Анабел Хамптън не беше от хората, чиито ходове ще предвидиш. Повечето разузнавачи и военни работеха досущ като гросмайсторите или прочутите танцьори, които следваха изпитаните модели и гледаха да не се отклоняват от често сложните ходове и стратегии. А отклоняха ли се, онова, което правеха, по-късно се изучаваше най-подробно и или влизаше в учебниците и наръчниците, или биваше задрасквано.

В ЦРУ обаче работеха и много агенти, които не подхождаха така догматично към тактиката. Наричаха ги акулите. Най-често това бяха вълци единаци, които в действията си гледаха да се придвижват само напред и никога не се обръщаха назад. Пет пари не даваха, дори и мостовете зад тях да горяха — бе малко вероятно, че изобщо ще им хрумне да се връщат по стария утъпкан път. Тъкмо такива хора успяваха да се внедрят в чужди села, в терористични организации и противникови бази.

Роджърс бе готов да се обзаложи, че Ани Хамптън е тъкмо от акулите. В момента тя изобщо не съжаляваше за нищо. Къде ти! Умуваше какво да предприеме от тук нататък. А Роджърс бе наясно какъв ще е следващият й ход, затова и бе настоял полковник Огъст да тръгне. За всеки случай — знае ли човек!

Докато гледаше младата жена, Роджърс усети как изтръпва. Покрай онова, което бе направила Ани, той си спомни нещо, което бе усвоил още първия път, когато го бяха пратили във Виетнам: че макар да е по-скоро изключение, отколкото правило, предателството е вездесъщо. Ще го срещнеш във всяка държава, във всеки град и селце. И няма как да различиш хората, склонни да го извършат. Предателите нямаха възраст, пол, националност. Работеха и на държавна служба, и в частни фирми, правеха неща, даващи им достъп до информация и хора. Извършваха измяната, тласкани от различни подбуди — и по лични причини, и заради изгодата.

Но имаше нещо, което ги обединяваше. Ставаха най-опасни, след като ги заловиш. Знаеха, че за извършените престъпления ги чака екзекуция, и бяха безогледни: нямаха какво да губят. Ако разполагаха с някакъв последен коз, колкото и безполезен и унищожителен да бе той, не се колебаеха да го използват.

През 1969 година агентите на ЦРУ се добраха до сведения, че северновиетнамците са превърнали една военна болница в Южен Виетнам в нещо като разпределител на наркотици сред американските военнослужещи. Роджърс отиде в болницата уж на свиждане на свой ранен другар. Видя с очите си как медицински сестри от Южен Виетнам взимат щатски долари от „ранени“ южновиетнамски войници — все голобради петнайсет-шестнайсетгодишни агенти на Виет Конг, срещу това, че от базата изпращат по фронтовете хероин и марихуана, скрити в чанти за оказване на първа медицинска помощ. След като ги арестуваха, две от трите медицински сестри взривиха ръчни гранати, за да се самоубият. При това убиха и седем ранени войници, настанени в болницата.

Милосърдни сестри и младоци, превърнали се в убийци. В това отношение никоя друга държава не можеше да се мери с Виетнам. Ето защо и след като се завърнаха в Щатите, толкова много ветерани не издържаха и рухнаха психически. Често се случваше девойки в мирни виетнамски селца да посрещат с възторг американските войници. Понякога им искаха бонбони или пари, нищо повече. Друг път обаче носеха кукли, натъпкани с взрив — при експлозията загиваха и самите млади виетнамки. Или пък старици предлагаха на американците купички с ориз, поръсен с цианид — първо си гребваха те, та момчетата да не се притесняват. Така опустошението приемаше форми, по-страховити от „М-16“ или сухопътните мини. Войната във Виетнам повече от всичко друго лиши американските войници от убеждението, че могат да имат доверие на някого или на нещо. След като се прибраха в САЩ, мнозина от американците установиха, че се отнасят с подозрение дори към собствените си жени, роднини, деца. Това бе една от причините Майк Роджърс да не се ожени. Вече не можеха да се сближат с никого, освен с фронтовите си другари. Нямаше лек, нямаше разумни доводи, които да ги излекуват от неверието. Веднъж потъпкана, невинността не може да възкръсне за нов живот.

На Роджърс не му беше никак приятно, че заради Анабел Хамптън у него се е пробудило някогашното недоверие. Младата жена бе изтъргувала живота на невинни хора не за друго, а за пари, и беше опозорила държавата, за която работеше. Роджърс не проумяваше как някой може да прибере пари, оцапани с кръвта на невинни жертви.