Том Клэнси - Под обсада

Бяха наблюдавали как шайката на Георгиев идва да купи оръжието от покрива на клуба до автосервиза на Устинович. Тогава Тай всъщност не бе успяла да види българина ясно, както го бе виждала, докато беше работила като готвачка в лагера на ООН, беше следила внедрените агенти на червените кхмери и бе станала свидетелка на ужасиите, вършени от Георгиев. Но властите не можеха да предприемат нищо без доказателства, а всеки, опитал да се добере до такива доказателства или да избяга — като клетата Фум — беше загинал.

След като Георгиев и съучастниците му купиха оръжието, Тай и Ханг ги проследиха до хотела. Стаите до тяхната вече бяха заети, затова камбоджанците отседнаха в стаята отдолу. През електрическата инсталация на тавана прокараха жичка, прикачена към звуков усилвател, и заслушаха как Георгиев и хората му обсъждат отново своя план.

После отидоха в постоянното представителство на Камбоджа отсреща и зачакаха.

Сега, в заседателната зала, Тай Сокха извърна големите си черни очи от раненото момиче, което лежеше на пода до нея и което едва ли беше много по-голямо от Фум, убита от главорезите на Георгиев. Погледна Ханг, който седеше на пода, вътре в кръглата маса. Камбоджанецът се беше поизвърнал, за да наблюдава Тай.

Тя кимна. Мъжът й също кимна в отговор, за да й покаже да действа веднага щом Георгиев слезе отново по стълбите.

Ню Йорк, щата Ню Йорк

Събота, 23:37 ч.

Георгиев стигна при двойната врата в дъното на залата на Съвета за сигурност и спря. Държеше автомата, макар че се съмняваше да опре до него. Ренолд Даунър стоеше вдясно от вратата. И в двете ръце стискаше оръжие.

— Ще я пуснеш ли? — изшушука австралиецът.

— Не — отвърна Георгиев. — Аз ще изляза.

Видя дори през маската на Даунър, че той е изненадан.

— За кой дявол ще ходиш навън?

— За да им покажа, че не стават за нищо! — поясни българинът.

— Не ставали за нищо, моля ви се! Та те ще те вземат за заложник! — предупреди Даунър.

Генералният секретар се обади отново. Помоли да я пуснат.

— Няма да рискуват — възрази Георгиев. — Така ще се убедят, че нямат друг избор и трябва да ни съдействат, при това бързо.

— Дрънкаш ми като някой тъп дипломат. Ами ако разпознаят акцента?

— Ще говоря тихо — успокои го българинът. — Вероятно ще решат, че съм руснак.

При тази мисъл му хрумна, че няма да е никак зле да стоварят вината за случилото се върху Москва или върху руската мафия.

— Не съм съгласен — настоя пак Даунър.

„То оставаше да си съгласен“ — помисли българинът. Даунър знаеше само едно — да мърмори и да създава неприятности.

— Не бери грижа за мен — рече Георгиев.

Пресегна се бавно към ръкохватката върху лявото крило. Завъртя я и открехна вратата.

Мала Чатерджи беше застанала отпред — беше опънала ръце покрай хълбоците си и беше отметнала назад рамене и глава. На няколко крачки зад нея стоеше шефът на служба „Сигурност“, а отзад се бяха наредили неколцина души от охраната с противоударни щитове.

Лицето на индийката беше спокойно, но решително, а колкото до шефа на охраната, той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да бълва огън. Георгиев обичаше такива противници. Не му позволяваха да затъва в самодоволство.

— Бих искала да разговарям с вас — подхвана Чатерджи.

— Наредете на всички да се дръпнат зад заседателната зала — каза Георгиев.

Реши, че е излишно да напомня как случи ли му се нещо, ще плащат заложниците.

Чатерджи се обърна и кимна на полковник Мот. Мот махна на подчинените си да се дръпнат, но самият той не се помръдна.

— Всички — натърти Георгиев.

— Дръпнете се, полковник — подкани генералният секретар, без да го поглежда.

— Госпожо генерален…

— Вървете, моля ви — отсече индийката.

Мот въздъхна тежко, обърна се и отиде при охраната. Застана на трийсетина метра и изгледа на кръв терориста.

„Това добре“ — рече си Георгиев. Чатерджи беше скастрила шефа на служба „Сигурност“. Отдалеч си личеше, че на полковника му иде да извади оръжието и да застреля на място българина.

Чатерджи продължи да гледа вторачено Георгиев.

— А сега отстъпете и вие — рече й той.

Тя беше изненадана.

— Да се дръпна ли? — повтори изумена.

Той кимна. Чатерджи направи три крачки назад и спря. Георгиев поотвори още малко вратата.

Щитовете се вдигната, ръцете зад тях се изопнаха.

Без да сваля очи от хората от охраната, Георгиев затвори вратата след себе си. Бавно, безстрашно. Изкушаваше се да се почеше по главата или хълбока и да ги погледа как подскачат като ужилени. Но не го направи. Беше му предостатъчно да знае, че им е взел страха. И по-важното, че го знаят и те. Бяха наясно, че е по-смел, че не му пука от нищо. Той погледна Чатерджи.