Том Клэнси - Оперативен център

Не е севернокореец… тя нямаше да го застреля… но кой от Юга… защо…

Огнената болка внезапно стигна до мозъка му и милостиво го потопи в мрак.

Когато Худ се обади в стаята на Александър, доктор Орлито Трайъс беше там. Той беше добър лекар и сериозен учен, въпреки че се държеше с болните и близките им като Франкенщайн.

— Пол — каза Трайъс с подчертания си филипински акцент, — добре, че се обади. Синът ти има вирус.

Худ изтръпна. Преди време, когато нямаше СПИН, думата означаваше само проблем, който лесно се лекува с антибиотици.

— Какъв вирус? И ако обичаш обясни на човешки език, Орли.

— Момчето е получило остра бронхиална инфекция преди две седмици. После тя привидно е отзвучала, но вирусът се е скрил в дробовете му. Пристъпът е бил предизвикан от алергените във въздуха, ето защо стероидите не са подействали. Това не е типичен астматичен пристъп, а форма на остро белодробно заболяване.

— И как се лекува? — попита Худ.

— С антивирусна терапия. Инфекцията е в относително ранен стадий и можем да разчитаме, че няма да се разпространи.

— Да разчитаме…

— Организмът му е отслабнал — поясни Орли, — а тези вируси са много упорити. Нищо не се знае.

Господи, как така нищо не се знае!

— Шарън там ли е?

— Да. Казах й същото като на теб.

— Дай ми да говоря с нея. Благодаря ти, Орли.

— Няма нищо. Ще проверявам състоянието му на всеки час.

Шарън се обади след секунда.

— Пол…

— Знам, знам. Орли няма да получи работа в ООН.

— Не се шегувай. Винаги съм предпочитала да знам истината. Напрежението обаче ме съсипва — не понасям да седя и да чакам.

— Алекс ще се оправи.

— Не е сигурно. Работила съм в болница, Пол. Тия неща понякога се развиват страшно бързо.

— Ако положението беше сериозно, Орли нямаше да ви остави.

— Пол, той просто няма какво да направи — затова си тръгва.

Ан влезе и спря на прага, когато видя изражението на Худ. Носеше обяда им.

Бъгс му изпрати съобщение по компютъра — министърът на отбраната Колон искал да говори с него.

— Виж какво — продължи Шарън, — не съм казала, че трябва да зарежеш работата си и да дотърчиш тук. Просто имам нужда от подкрепа, разбираш ли?

Худ усети как гласът й потрепера. Жена му едва се сдържаше да не се разплаче.

— Не се тревожи, Шарън. Обади се, ако нещо стане или пък аз ще ти позвъня, когато мога.

Тя затвори и Худ се прехвърли от обикновения телефон на засекретената компютърна линия. Чувстваше се като най-лошия съпруг, баща и мъж на света.

— Пол — обади се Колон със сърдит тон, — току-що научих, че твоят Доналд е изпратил без официално разрешение съобщение до Северна Корея, в което иска среща с генерал Хон Ку.

— Какво?!

— По-лошото е, че те са приели. Ако се разчуе, ще твърдим, че те първи са се свързали с него, а ти грабвай слушалката и гледай да го разубедиш. Генерал Шнайдер се опитал да го вразуми, но Доналд не отстъпил.

— Благодаря ти — каза Худ и се обади на Бъгс. Нареди му да се свърже с демилитаризираната зона по засекретена линия и да повика Доналд. После позвъни на Лиз Гордън и й каза да дойде при него.

— Може би е по-добре да оставя тия неща и да си ходя — каза Ан.

— Не, искам да останеш.

Ан засия.

— Може да се забъркаме в голяма каша в медиите.

Усмивката се изпари от лицето й.

— Добре. — Тя седна срещу Худ и остави храната на бюрото помежду им, а после попита: — Какво става с Алекс?

— Трайъс смята, че има белодробна инфекция. Засега положението било овладяно, но нали го знаеш Орли — не е най-големият специалист по човешките емоции.

Очите на Ан помръкнаха още повече. Худ взе вилицата и набоде парченце домат.

— Мат нещо да е споменал във връзка с неговия вирус?

— Не, доколкото знам. Да проверя ли?

— Няма нужда. Сам ще му се обадя, когато свърша с Доналд. Горкият човек, сигурно му е много тежко. Понякога така затъваме в събитията тук, че забравяме за хората.

Компютърът изпиука точно когато Лиз и Лоуъл Кофи влязоха в кабинета. На долния край на екрана се изписаха кодът на Доналд и телефонният номер. Худ махна с ръка на Лиз да затвори вратата. Тя седна на един стол, а Кофи застана зад Ан, която се размърда притеснено на мястото си. Худ включи говорителя.

— Как си, Грегъри?

— Добре. Пол, линията засекретена ли е?

— Да.

— Включил ли си говорителя?

— Да.

— Кой е с теб — Лиз, Ан и Лоуъл ли?

— Позна.

— Естествено. Давай да караме направо тогава. Наистина се обадих на Хон Ку и той отвърна на съобщението ми. Ще се срещна с него след пет часа и половина. По-добре да обменим мнения, отколкото да се стреляме — това винаги е бил моят девиз.