Том Клэнси - Оперативен център

— Чаках да се обадиш — отвърна след кратко мълчание тя.

— Извинявай. Положението е малко… напечено. — Телефонната линия не беше засекретена и не можеше да й обясни по-подробно. — Какво става с Алекс?

— Сложиха го под кислородна палатка.

— А инжекциите?

— Не подействаха. В дробовете му се насъбрала твърде много течност. Ще трябва да му помагат да диша, докато… докато не се изчистят.

— Състоянието му тревожи ли ги?

— Аз се тревожа.

— И аз. Но какво казват лекарите, мила?

— Било характерно за болестта му. Но и лечението с инжекциите е най-често прилаганото, а пък не даде резултат.

Худ погледна часовника си и изруга мислено Роджърс, че не остана тук. Що за отвратителна работа е тази неговата — да трябва да избира дали да бди край леглото на болния си син, или да докладва на президента, и в края на краищата все пак да отива при президента. Помисли си колко маловажно ще му се стори всичко, ако нещо се случи с Александър. Ала действията му днес щяха да повлияят на живота на хиляди, може би десетки хиляди хора. Нямаше друг избор, длъжен бе да изведе нещата докрай.

— Ще се обадя на доктор Трайъс в „Уолтър Рийд“ и ще го помоля да дойде. Той ще се погрижи да направят всичко възможно.

— А ще ме държи ли за ръката, Пол? — попита Шарън и затвори.

— Не — отвърна Худ на сигнала в слушалката. — Няма да държи ръката ти.

Остави телефона и стисна волана така силно, че мускулите го заболяха. Ядосваше се на себе си, че не може да отиде там, но и го болеше, понеже Шарън нарочно го жегна. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че колкото и да ги обича и да иска да е с тях в болницата, той няма кой знае колко да им помогне. Ще поседи, ще подържи ръката й, после ще се мотае наоколо без никаква полза… точно както когато се родиха децата му. В момента, когато се опита да й помогне с дишането при първата контракция, тя му изкрещя да се пръждосва и да докара сестрата и Худ получи важен урок: има разлика между това една жена да те иска и да има нужда от теб.

Само да не се чувстваше толкова виновен. Изруга и като натисна копчето на говорителя, нареди на Бъгс да го свърже с доктор Орлито Трайъс в болницата „Уолтър Рийд“.

Докато чакаше и се провираше след следобедното стълпотворение от коли, Худ отново се ядоса на Роджърс, въпреки че всъщност нямаше за какво. В края на краищата президентът защо го беше назначил? Не само защото Роджърс беше играч от втората линия, който може ненадейно да спечели играта. А понеже беше опитен воин, който ще внася разум и предпазливост в подобни ситуации, ветеран от войната и историк, питаещ дълбоко уважение към битките, бойците и военната стратегия. Поддържа формата си всеки следобед по един час на механичната пътечка и рецитира поемата „Сид“ на староиспански, когато не е зает с работа. А понякога и когато е. Нормално е подобен човек да иска да замине с хората си — воинът си е воин. Пък и самият Худ не насърчава ли подчинените си да разсъждават самостоятелно? Ако Роджърс не беше такъв авантюрист, той просто щеше да стане помощник-министър на отбраната — длъжност, която доста го привличаше, вместо да приеме утешителната награда — вторият в йерархията пост в Оперативния център.

— Добро утро. Тук е кабинетът на доктор Трайъс.

Худ увеличи звука.

— Добро утро, Кат. Обажда се Пол Худ.

— Аа, вие ли сте, господин Худ. Докторът ви търсеше вчера на сбирката на Националното космическо дружество.

— Шарън беше взела „Четири сватби и едно погребение“ от видеотеката. Нямах избор. Той там ли е?

— За съжаление отиде да изнесе лекция в Джорджтаун сутринта. Нещо да предам?

— Да. Кажете му, че синът ми Александър получи астматичен пристъп и се намира в педиатричното отделение. Искам да го помоля да се отбие при него, ако разполага с време.

— Непременно ще отиде. Прегърнете момченцето си от мен, когато го видите — голям сладур е.

Худ благодари и затвори.

Страхотно. Направо страхотно. Даже доктор не можа да осигури.

Мина му през ум мисълта да изпрати Марта Макол в Белия дом вместо себе си, но веднага я отхвърли. Уважаваше способностите й, но не можеше да бъде сигурен дали ще застъпва неговите становища и тези на Оперативния център, или ще използва случая в името на кариерата и личните си интереси. Беше се измъкнала от Харлем с огромни усилия — научила бе испански, корейски, италиански и иврит като същевременно се бе издържала, рисувайки на ръка табели за куп магазини из Манхатън. После бе овладяла японски, немски и руски в колежа, където бе защитила магистърска степен по икономика на пълна стипендия. Както каза на Худ, когато разговаряха, преди да я назначи, на четиридесет и девет годишна възраст вече искала да се измъкне от кабинета на генералния секретар на ООН и да продължи да се занимава пряко с испанците, корейците, италианците и евреите, но този път като участва в политиката, а не само като нечий говорител. Ако я вземел да събира, поддържа и анализира база данни за икономиката и ключовите политически фигури в страните по света, трябвало да не й се пречка и да я остави да си върши работата. Беше я назначил, понеже имаше нужда от подобен самостоятелно мислещ човек до себе си в атаките, но не би й поверил битката, докато не се убеди, че собствената й програма не е по-важна за нея от Оперативния център.