Том Клэнси - Оперативен център

Източно от последната казарма от южнокорейската страна на зоната се простираше пущинак, осеян тук-таме с ниски възвишения и шубраци. Военните провеждаха учения зад възвишенията и въпреки че от северната част на границата почти нищо не се виждаше, грохотът на танковете и артилерийският огън звучаха доста обезпокоително.

Един от храсталаците, дълъг почти двадесет метра, растеше в камениста долчинка почти на километър от зоната. Тук се намираше минираното поле, което капитан Он Бок лично навестяваше поне два пъти дневно. Преди седем седмици южнокорейците бяха прокарали тихомълком тунел под земята с диаметър метър и двадесет и тайно от противника следяха движението в мрежата от тунели, изкопани от севернокорейците под демилитаризираната зона. Тунелът на южнокорейците нямаше директен излаз към този на врага — по стените му бяха накачени всевъзможни звукоуловители и детектори за движение. Така научаваха за шпионите, които се промъкваха към Сеул през един отвор, скрит под скалите и шубраците на около половин километър южно от тунела. След това агентите се проследяваха и имената им се съобщаваха на военното разузнаване и в КЦРУ.

По предварителна уговорка капитан Бок бе предвидил вечерният му обход на тунела да съвпадне с пристигането на приятеля му от детинство майор Ким Ли. Капитанът и един от помощниците му се появиха малко след Ли. Варелите с химическо оръжие бяха почти разтоварени. Бок отдаде чест на майора.

— Обаждането ти ме зарадва — каза той. — Това е велик ден за теб.

— Ала още не е приключил.

— Съобщиха ми, че на ферибота са открити два трупа, а пилотът на хидроплана се е върнал навреме. Операцията на полковник Сун също очевидно се развива по план.

Нито веднъж през последната година, докато операцията се разработваше, Бок не бе видял непоклатимия майор да прояви някакво вълнение. Сега — още по-малко. От някой друг би могло да се очаква да изпита облекчение от постигнатото до момента или напрежение от предстоящото — самият Бок вече започваше да не го свърта с приближаването на фаталния час, — ала Ли изглеждаше почти нечовешки спокоен. Звучният му глас си оставаше все така равномерен, в движенията му нямаше припряност, поведението му бе само малко по-резервирано от обикновено. А той щеше да слезе в тунела, не Бок.

— Погрижил си се за охраната тази вечер, нали?

— Да. На мониторите съм сложил мой човек — Ко. Той е компютърният ми гений. Ще направи така, че уредите за наблюдение да не запишат нищо необичайно до завръщането ви.

— Чудесно. Планът си остава същият — начало 8,00.

— Ще ви чакаме тук.

Капитанът отдаде стегнато чест, завъртя се на пети, качи се в джипа и се върна на поста си, където задълженията му бяха да преглежда докладите за положението в зоната и да ги препраща в Сеул. Ако всичко минеше успешно тази нощ, вече нямаше да прехвърля бумаги, а щеше да се занимава с войници и с подготовката за отбиване на севернокорейското нападение.

Прибрал и разпечатката, и дискетата с доклада за възможните варианти в куфарчето си, Пол Худ забързано крачеше през подземния гараж на Оперативния център към колата си. Още щом седна, закачи с белезници дръжката на куфарчето за колана си и заключи вратите. Когато носеше секретни документи, винаги си слагаше и кобура с тридесет и осмицата под мишницата. Натисна бутоните на таблото до изхода, за да се запише, че напуска Центъра, постовият провери значката му и отбеляза часа на излизането му в отделен компютър. Процедурата беше абсолютно същата като тази, през която минаваше всеки служител на горния етаж. Единствено кодът горе беше различен. Водеха се от принципа, че в охраната може да се получи издънка само на едно място, много рядко на две.

Което едва ли е голямо успокоение, помисли си Худ, ако някой си шари из компютрите ни, без даже да припарва наоколо.

Худ се отнасяше с недоверие към постиженията на техниката, пък и познанията му не бяха кой знае какви. Но любопитството му беше силно раздразнено от сутрешната случка — Стол беше един от най-добрите в областта си и ако някой го е надхитрил, той трябва да е гений.

Докато излизаше от сградата и се насочваше към портала на базата „Андрюс“ — трети и последен пост за проверка само на пропуските, — вдигна слушалката на телефона. Обади се на „Справки“, взе номера на болницата и го набра. Свързаха го със стаята на сина му.

— Ало?

— Здравей, Шарън. Той как е?