Том Клэнси - Оперативен център

И Лиз Гордън беше права. Роджърс веднъж цитира Бенджамин Франклин — казано в най-общи линии, или се крепим един друг, или потъваме заедно. В Оперативния център нямаше друг начин и това беше най-трудното. За разлика от НАСА или някоя друга организация, където хората си приличат донякъде по произход или нагласа, Оперативният център представляваше калейдоскоп от хора с талант, образование, опит… и странности. Най-малкото бе погрешно, ако не и вредно за работата, да се очаква от Стол да се държи като някой друг, а не Матю Стол.

Ще взема да си докарам някой инсулт, помисли си Хърбърт. Пъхна се зад бюрото си и сложи спирачката на колелата. Без да вдига слушалката, набра кода на военната база в Сеул. На правоъгълния екран се изписаха цифрите на основния номер и директните линии. Хърбърт ги прехвърли с бутона със звездичката и се спря на номера на кабинета на генерал Норбом, вдигна слушалката и натисна автоматичното набиране, за да го набере. Опита се да си представи какво ще каже на Грегъри Доналд. Самият Хърбърт бе загубил жена си Ивон, също агент от ЦРУ при бомбения атентат в Бейрут. Силата му обаче не бе в думите. А в разузнаването… и огорчението.

Искаше му се да се отпусне поне за малко, но не можеше. От нещастието бяха изминали почти петнадесет години. Чувството за загуба го бе преследвало почти всеки ден, въпреки че бе свикнал с инвалидната количка и задължението сам да се грижи за шестнадесетгодишната си дъщеря. Това, което не изчезна с времето, бе толкова мъчително живо днес, както и през 1983 година — ужасът от невероятната случайност. Ако Ивон не се бе отбила да му разкаже някакъв виц, който бе чула от запис на любимото си телевизионно предаване, щеше и днес да е жива. Ако не й беше купил онази касета на Нийл Даймънд и не бяха пуснали негови песни през онази вечер, а тя не бе помолила сестра си да ги запише… Ако…

Само като се сетеше, сърцето му се свиваше и му прилошаваше. Лиз Гордън естествено му беше казала, че не бива да се поддава на подобни размисли, но това не му помагаше. Непрекъснато се връщаше към онзи момент в музикалния магазин, когато попита дали имат нещо от тоя певец, дето пее за сърдечните трепети…

Ординарецът на генерал Норбом се обади и му съобщи, че Доналд е отишъл да съпроводи тялото на съпругата си до американското посолство и да се погрижи за изпращането му в Америка. Хърбърт извика номера на Либи Хол и го вкара в компютъра.

Господи, колко обичаше Ивон тази сладникава песничка. Той все се опитваше да я накара да слуша Ханк Уилямс, Роджър Милър, Джони Хортън, а тя все се връщаше на Нийл Даймънд, Бари Манилоу и Енгълбърт.

Секретарката на Хол вдигна и го свърза с Доналд.

— Боб, хубаво е, че се обаждаш.

Гласът на Доналд звучеше по-сигурно, отколкото бе очаквал.

— Как се чувстваш, Грег?

— Като библейския Йов.

— Познато ми е, приятелю. Знам какво изпитваш.

— Благодаря. Известно ли ти е нещо ново за атентата? КЦРУ работи здраво по въпроса, но засега без резултат.

— Ами ние самите сме малко затруднени, Грег. Изглежда, са проникнали в компютрите ни. Не сме сигурни в данните, които получаваме, включително снимките от сателитите.

— Май някой добре се е подготвил за днешния ден.

— Така е. Виж, знаем какво ти се е случило и в Библията мога да се закълна — ще те разбера, ако откажеш. Но шефът пита дали не би се съгласил да отидеш до демилитаризираната зона и да хвърлиш едно око на положението там. Президентът му възложи да оглави Корейската група и той се нуждае от хора там, на които може да разчита.

— Боб — отвърна Доналд сред кратко мълчание, — ако уредиш въпроса с генерал Шнайдер, ще мога да замина на север след два часа. Става ли?

— Напълно. Ще се погрижа за пропуските и хеликоптер. Късмет, Грег, и Господ да те пази.

— Пожелавам ти същото, Боб — отвърна Доналд.

Демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея се намира на петдесет километра от Сеул и сто и шестдесет километра южно от Пхенян. Беше създадена вследствие на примирието от 27 юли 1953 година и оттогава войниците от двете й страни се наблюдаваха през граничната бразда със страх и подозрение. Понастоящем край нея бяха разположени общо около един милион военнослужещи, разквартирувани в съвременни казарми с климатични инсталации, заемащи близо двеста акра от двете страни на границата.

От североизток към югозапад по протежението на зоната минаваха триметрови огради от стоманена мрежа от всяка страна и още около един метър бодлива тел над тях. Помежду им оставаше пространство от около шест метра — самата демилитаризирана зона. Войници, въоръжени с мощни автомати, патрулираха с немски овчарки по външния й периметър. Зоната можеше да се прекоси само на едно място по тесен път, по който не можеха да се разминат две коли. Преди визитата на Джими Картър в Пхенян през 1994 година никой не бе пристъпвал оттук на път за столицата на Северна Корея. Единственият пряк контакт между двете страни се осъществяваше в едноетажна сграда, която приличаше на казарма. Тя имаше по един вход от двете страни, по двама часови край двете врати, отляво на които се издигаше прътът на знамето, а вътре — дълга маса за съвещания, която също като самата сграда беше стъпила на границата между Севера и Юга. В редките случаи, когато тук се провеждаха срещи, представителите на Севера и Юга сядаха всеки от своята страна.