Том Клэнси - Оперативен център

Петметровият самолет се разтърси, когато слязоха под сто и петдесет метра по-бързо, отколкото трябваше, като се има предвид течението надолу, но не толкова бързо, колкото би му се искало. Вече се виждаха тъмните очертания на брега и пилотът знаеше, че няма да има време за втори опит — пътниците му трябваше да слязат в осем и тридесет и той не биваше да ги бави. Нито със секунда.

Но и никога повече нямаше да позволи на скъпия си приятел Хан Сун да му урежда нелегални полети. Синовете, които искат тайно да се срещнат с бащите си, или дори шпионите от Юга, бяха друго нещо. Комарджията му беше казал, че тези двамата са бизнесмени, но не беше уточнил, че бизнесът им е да убиват.

Оформеното като лодка дъно на самолета докосна повърхността с леко разтърсване, от двете му страни се разплискаха вълнички и пилотът бързо натисна спирачките. Искаше да свали мъжете и да обърне машината преди някой любопитен рибар или полицай да е решил да провери какво става.

Отвори люка и вдигна капака. Цялата кабина се откри. Взе лодката от мястото на втория пилот, спусна я, а двамата отзад се изправиха. Пилотът протегна ръка на първия да му помогне да скочи в лодката. Убиецът хвана китката му и погледна фосфоресциращия авиаторски часовник.

— Стигнахме… навреме! — каза пилотът.

— Добре се справи — отвърна убиецът. Спътникът му се измъкна край него и скочи в лодката. Мъжът бръкна в джоба на палтото си и подаде на пилота пачка пари. — Както се споразумяхме с агента ти.

— Да, благодаря.

После убиецът бръкна отново в джоба си, извади окървавен нож и го задържа в ръката си. Сърцето на пилота така биеше, та му се струваше, че тресе целия самолет. Мъжът се изсмя, изведнъж изви ръка и метна ножа в морето, а пилотът рухна на седалката.

— Лека нощ — каза убиецът и се извърна да отиде при приятеля си в лодката.

Няколко минути пилотът не можа да дойде на себе си и да потегли обратно. Когато се посъвзе, пътниците му бяха изчезнали в мрака.

Ориентираха се за местоположението на брега по святкащото фенерче на един войник на плажа. Морето беше в отлив и пристигнаха за броени минути. Единият от тях спихна лодката, а другият взе куфарите и се запъти към два джипа, паркирани в сенките под една морска скала.

— Полковник Око? — попита новопристигналият.

— Полковник Сун — поклони се другият. — Подранили сте.

— Пилотът едва изчака да се отърве от нас. — Сун хвърли поглед към въоръжения войник, застанал край джиповете. — Нали носите униформите, документите и пакета?

— В джипа са. Искате ли да проверите?

Сун се усмихна и остави куфарите на пясъка.

— Майор Ли ви има доверие. — Усмивката му стана още по-широка. — Пък и имаме обща цел все пак — да си останем врагове.

— За това не е нужна война.

— Вие не сте политик, полковник. Наистина не е необходимо да ни напомнят нещо, което носим в кръвта си. Ще проверявате ли парите?

Око поклати глава и махна с ръка на помощника си да вземе куфарите.

— Честно казано, полковник, даже и да не си бяхме върнали парите, които пръснахме за подкупи, пак щеше да си струва — каза Око, поклони се отново на Сун, качи се в джипа и не се обърна повече, докато потегляха по стръмния черен път между хълмовете.

Помощникът на Сун, ефрейтор Кон Сан Чул, се приближи и се загледа след тях.

— А казват, че Северът и Югът не можели да се спогодят за нищо.

Десет минути по-късно, преоблечени в униформите на севернокорейски полковник и неговия адютант, двамата провериха съдържанието на пакета и поеха по същия черен път към отбелязаното с червена точка място на картата, която намериха в папката с документи.

— Това не може да бъде! Не може! Просто не може!

— Както виждаш, момчето ми, то вече стана.

Стол и Хърбърт седяха край заседателната маса в Бункера заедно с Худ и останалите от ръководството на центъра, с изключение на Роджърс, който щеше да бъде специално уведомен. Ан Ферис седеше отдясно на Худ, Стол и Хърбърт до нея, а Лоуъл Кофи Втори отляво на Хърбърт. На отсрещната страна бяха Марта Макол, Лиз Гордън и екологът Фил Катцен. Даръл Маккаски, седнал между Гордън и Катцен, току-що бе връчил на Худ изложение от една страница за дейността на „Червено небе“ и някои други терористични организации. По всичко личеше, че не са замесени в атентата в Сеул.

На масата пред Худ лежаха докладът на Маккаски и получената от НРЦ снимка, на която се виждаше масирано прехвърляне на войски около Пхенян, а до нея — току-що изпратената от миража, направена от Джуди Марджолин. На нея не се забелязваха нито излизащи от града танкове, нито артилерия, обграждаща околността — никакви признаци, че КНДР се готви за война.