Том Клэнси - Оперативен център

Миражът се издигна с рев от американската въздушна база в Осака. Самолетите, които потегляха на север от Южна Корея трябваше да летят на по-голяма височина и по-лесно се улавяха на радара, а тези, които идваха от Япония, можеха да летят ниско над морето и да преминат над Северна Корея преди военните да успеят да реагират.

Миражът стигна източния бряг на Северна Корея петнадесет минути след излитането. Докато турбовитловият двигател М53-2 го издигаше в почти вертикално изкачване, офицерът от разузнаването Марджолин започна да снима с „Лайка“ с 500х телеобектив, пригоден за нощно виждане.

Обяснено й беше какво търсят — признаци за прехвърляне на военни части и раздвижване около ядрените заводи и складовете за химически оръжия. Нещо подобно на картинката, която шпионският сателит на Националния разузнавателен център бе видял около столицата.

Това, което забеляза, когато миражът мина над Пхенян и пое в югозападна посока над залива към Жълто море, я удиви. Марджолин каза на пилота да не си прави труд да се връща, за да се огледат отново. Самолетът се насочи към тридесет и осмия паралел и веднага щом го прекоси, тя наруши мълчанието в ефира и се свърза с командващия операцията.

Няколко минути Доналд стоя на прага на малкия параклис в базата, без да е в състояние да помръдне. Гледаше простичкия чамов ковчег и все още не можеше да си представи как ще повдигне капака му.

Току-що бе разговарял с баща й, който му каза, че наистина се е разтревожил, когато Сунджи не се обадила. Знаел, че ще ходи на тържеството, а винаги му се обаждала, ако нещо станело. Днес обаче не позвънила. А когато не я намерил нито у дома й, нито по болниците, започнал да си мисли най-лошото.

Ким Ян Нам понесе удара както всичко, което го разстройваше — затвори се в себе си. Веднага щом разбра за смъртта на Сунджи и плановете на Доналд да я погребе в Америка, прекъсна телефонната връзка без нито дума повече. Доналд никога не му се сърдеше, че постъпва така, и не бе очаквал друго — въпреки че може би щеше да му поолекне, ако бяха споделили мъката си. Ала всеки се справя по своему с болката си. Ким я затваряше в себе си и се изолираше от останалия свят.

Доналд си пое дълбоко въздух и се застави да си припомни Сунджи такава, каквато я видя за последен път — не съпругата си, а разкъсаното тяло, отпуснато безжизнено в ръцете му. Подготви се мислено за изражението на покой и начервените бузи — сякаш изкуството на балсаматорите е в състояние да пресъздаде отлитналия живот. И все пак смъртта, каквато я бе видял, онази изтерзана и окървавена плът, която бе държал в ръцете си…

Дишайки задавено, Доналд влезе с несигурна крачка в параклиса. От двете страни на ковчега, близо до главата, горяха големи свещи. Той застана срещу тях, без да поглежда в ковчега. С ъгълчето на окото си мярна роклята й — бяха изпратили един войник да я донесе, — семплата, бяла копринена рокля, с която се бе венчала. В ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха поставили букет от бели и червени цветя — по молба на Доналд. Сунджи не беше убедена, че червените и бели рози те изпращат при Господ, но майка й, последователка на чондокио, я погребаха така. Може Сун да не открие Бога, в чието съществуване вярваше повече от него, но поне ще отиде при майка си.

Доналд обърна лице към ковчега, бавно вдигна очи…

И се усмихна. Добре се бяха погрижили за неговото момиче. Приживе тя си бе слагала съвсем малко руж — така беше и сега. Клепките й съвсем леко бяха почернени със спирала, а кожата й не бе напластена с пудра или боя и изглеждаше чиста и здрава както преди. Някой бе донесъл и парфюма й от апартамента — долавяше се ароматът му. Доналд едва се удържа да не я докосне. Изглеждаше му просто като заспала… и потънала в покой.

Той даде воля на сълзите си и се премести отляво на ковчега не за да я види по-отблизо, а за да докосне с пръст венчалната й халка, на която бяха гравирани имената им и датата на тяхната сватба.

После пипна крайчеца на ръкава й, припомни си колко млада, нежна и жизнена изглеждаше в деня на женитбата им и излезе от параклиса по-силен, отколкото преди да дойде. Беше намерил начин да овладее гнева, който избликна у него в кабинета на генерал Норбом. Но все така твърдо възнамеряваше да отиде на север, със или без помощта на приятеля си.

Ким Хван влезе в караулното и дежурният сержант му подаде пропуск със снимка. „Име: Ли Ки Су. Възраст: двадесетгодишен. Адрес: «Хай Уей» 116, Сеул“.