Том Клэнси - Оперативен център

— Ало?

— Пол, Майкъл Лорънс се обажда.

— Здравейте, сър.

— Пол, разбрах, че синът ти е влязъл в болница тази сутрин.

— Да, сър.

— Какво е състоянието му?

Пол се намръщи. Имаше си моменти, когато на президента се съобщават добрите новини, и други — когато му се казва истината. Случаят беше от вторите.

— Не е много добро, сър. Лекарите не са наясно какво става и прилаганото лечение не дава резултати.

— Жалко. Само че, Пол, трябва да знам, доколко това ще попречи на работата ти.

— Сър?

— Имам нужда от теб, Пол. Държа да овладееш корейската криза. Искам да бъдеш концентриран, да държиш под контрол положението. Или ще се наложи да назнача някой друг начело. Да предам ли нещата в ръцете на някой друг?

Абсурдното беше, че Пол си мислеше за същото само преди пет минути, а сега, когато президентът му постави директно въпроса, нито за секунда не се поколеба.

— Не, сър — отвърна той. — За всичко съм се погрижил.

— Браво. И още нещо, Пол…

— Да, сър?

— Уведомявай ме как е момчето ти.

— Добре, сър. Благодаря ви.

Пол затвори, позамисли се и натисна F6, за да говори с Бенет.

— Бъгс — каза му той, — когато ти се отвори възможност, обади се на някое от момчетата при компютрите. Трябва ми нова поредица от кодове за „Смъртна схватка“, нещо, с което здравата да разпердушиня Александър, като се прибере от болницата.

— Дадено — отвърна Бенет.

Пол се усмихна, извика следващия от очакващите го документи и отново се зае с работа.

Чисто новичката, модерна четириетажна сграда от стомана и бели тухли, построена встрани от Куангю, привличаше погледа в дъното на дългия, правоъгълен двор. Като се изключи високата желязна ограда, която заграждаше двора, и дръпнатите щори на прозорците, всеки минувач би могъл да си помисли, че това е седалището на някоя корпорация или университетска сграда. Едва ли някой би заподозрял, че тук се намира главната квартира на КЦРУ където се съхраняват част от най-сложните тайни на Изтока.

Сградата на КЦРУ се охраняваше с външни видеокамери, свръхчувствителни детектори за движение на всяка врата и прозорец, а също и електронни вълни, които пречеха да я подслушват. Едва когато влезеше в ярко осветеното фоайе и се сблъскаше с двамата въоръжени часови зад бронираното стъкло, човек започваше да се досеща за естеството на работата, която се върши тук.

Кабинетът на заместник-директора Ким Хван се намираше на втория етаж, в един и същ коридор със стаята на директора Юн Хун. В момента бившият началник на полицията даваше вечеря в кафенето на четвъртия етаж за приятелски настроени познати от пресата и се опитваше да измъкне от тях информация. Хван и Юн Хун имаха много различни, но взаимно допълващи се методи на работа. Философията на директора бе, че следователите могат да получат всички отговори, които са им нужни, стига да улучат какъв въпрос да зададат и на кого. Хван беше убеден, че всеки лъже — съзнателно или не — и до фактите се стига единствено по научен път. И Юн Хун, и Хван признаваха валидността и на двата подхода, въпреки че на Хван би му се повръщало от усмивките и празните приказки, които бяха неизбежни в работата на директора. Преди, когато пушеше, изтрайваше да слуша глупости в рамките на една цигара „Камел“ без филтър, а сега — още по-малко.

Неголямото му бюро бе отрупано с папки и документи. Хван четеше доклад, току-що пристигнал от лабораторията. Прескочи анализите на Професора, „хибридизираните sp-орбити“ и „посоката на електронегативността“ — подробностите бяха нужни не на КЦРУ а на съда, ако се наложеше да се представят улики по някое дело, — и мина направо на заключенията:

„Анализът на взривното вещество показва, че е използван типичният севернокорейски пластичен експлозив със състав, характерен за фабриката производител в Сончон.

По бутилката с вода не бяха открити отпечатъци от пръсти. Нормално би било да останат поне частични отпечатъци на продавача в магазина. Следователно може да се заключи, че бутилката е била изтрита. Следите от слюнка, намерени в няколкото останали капки вода, са незначителни.

Частичките от пръст също не разкриват нищо. Основните им компоненти — пясъчник и боксит — се срещат често из целия полуостров и не могат да бъдат използвани за определяне на произхода им.

Токсикологичният анализ обаче показва значителни следи от разтвор на натриев хлорид. Тази сол често се намира в петролните продукти от Голямата верига Кинган във Вътрешна Монголия, включително дизеловото гориво, използвано от моторизираните части на КНДР. Концентрацията 1:100 на NaCl в почвата почти изключва възможността частиците да са пренесени с вятъра от Севера. Компютърната обработка сочи, че съотношението в подобен случай би било 1:5000.“