Том Клэнси - Оперативен център

— Ще отнеме доста време.

— Така е. Само че някой ни е преметнал и трябва да разберем кой е той.

Двамата точно излизаха, когато Боб Хърбърт влезе с количката си. Тридесет и осем годишният шеф на сигурността беше както винаги бесен. Една част от него се ядосваше на случилото се, а останалите деветдесет процента — на прищявката на съдбата, която го бе приковала в инвалидната количка.

— Какво става бе, техничар? Да не би да раждаш? — В гласа му все още звучаха настойчивите нотки, придобити през десетте години служба в ЦРУ, и неугасващата горчивина от бомбения атентат срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година, който го направи инвалид.

— Проверявам степента и вида на намесата — отвърна Стол и стисна устни, преди да добави „оса такава“. Твърдоглавият майор не позволяваше на никой друг освен Худ и Роджърс да го наричат така — а още по-малко на човек, който никога не е обличал униформа, поддържа Либералната партия и въпреки това има същата тежест в Оперативния център колкото него.

— Е, техничарче, може би ще ти е от полза да знаеш, че не само на нас ни дръпнаха шалтера.

— На кого още?

— Някои отдели в Министерството на отбраната…

— За двадесет секунди ли?

Хърбърт кимна.

— И в някои отдели на ЦРУ.

— Кои?

— За овладяване на кризисни ситуации. Всички, които снабдяваме с данни.

— Мамицата му…

— Съвсем точно, моето момче. Прецакахме доста народ и някой здравата ще загази.

— Мамицата му — повтори Мат и се обърна пак към екрана. Първата поредица от цифри свърши.

— Първа директория е чиста — пропя Мики Маус. — Минавам на втора.

— Не казвам, че вината е твоя — продължи Хърбърт. — Аз щях да ходя на два крака, ако от време на време не омотаваха някой свестен човек. Само че искам от теб да ми извадиш едни разузнавателни сведения от НРЦ.

— Не мога, докато системата е в режим на диагностика, а пък няма как да изляза от него.

— Знам, младши техничарят Кент ми обясни. Затова се дотъркалях тук, да ти правя компания, докато вкарате проклетата система в ред и си получа информацията.

— За какво се отнася?

— Искам да знам какво става в Северна Корея. Куп хора са мъртви и на труповете им само дето не пише „Произведено в КНДР“, цял самолет с момчета от ударния отряд пътува натам, президентът пита какво правят в базите, какво е състоянието на ракетите, нещо случило ли се е в ядрените електроцентрали — ей такива работи. А без разузнавателни сведения от сателитите и…

— Да, да. Нищо не става без компютрите.

— Втората директория е чиста — докладва Мики Маус. — Минавам на…

— Остави — нареди Мат и програмата се изключи. Той затрака по клавиатурата, излезе от ДОС, вкара паролата за връзка с Националния разузнавателен център, а после скръсти ръце и зачака, като се молеше на Господ чудовището, дето е превзело компютрите, да не е проникнало и в телефонните връзки.

Националният разузнавателен център в Пентагона — една от най-тайните и надеждно охранявани части в една от най-потайните сгради на света — представлява малка стаичка без осветление на тавана. В цялото помещение светят само екраните на компютрите, грижливо наредени в десет редици с по десет места на всяка като в центъра за контрол на полетите в НАСА. Сто обектива в космоса наблюдават земята и предават на живо шестдесет и седем черно-бели кадъра в минута с различна степен на увеличение от мястото, към което е насочен сателитът. Всяка снимка закодира времето до секунда, така че скоростта на ракетите или силата на ядрения взрив да могат да се изчислят, като се сравнят последователни снимки или се включат и други данни, например сеизмографски сведения.

Пред всяко място има телевизионен монитор, под него — клавиатура и телефон. Двама телефонисти отговарят за всяка редица, натискат разни бутони и изпращат на сателитите координати за наблюдение на нови райони или предават ксерокопия на Пентагона, Оперативния център, ЦРУ или някой от съюзниците на Америка. Мъжете и жените, които работят тук, получават специална подготовка и се проучват от психолози почти толкова задълбочено, колкото служителите в контролните центрове на американските бази за ядрени ракети — те не бива да изпадат в летаргия от непрекъснатия поток черно-бели образи, трябва за секунди да могат да определят дали някой танк, самолет или войнишка униформа са от Кипър, Швейцария или Украйна и да са в състояние да устоят на изкушението да проверят как са мама и тати във фермата в Колорадо или в къщата им в Балтимор. Очите на камерите в космоса могат да се насочат към всеки квадратен метър от планетата и са достатъчно силни да прочетат вестника през рамото на някой човек в парка. Ето защо понякога съблазънта да се позабавляваш е твърде силна, особено когато дни наред си се взирал в една и съща планинска верига, равнина или океан.