Том Клэнси - Оперативен център

Таксито го остави пред портала на американската военна база. Грегъри Доналд показа пропуска си от Оперативния център на часовоя, който се обади в кабинета на генерал Норбом и го пусна да мине.

Хауърд Норбом служеше като майор в Корея по времето, когато Доналд беше посланик тук. Запознаха се на празненството по случай двадесетата годишнина от края на войната и веднага си допаднаха. Споделяха едни и същи либерални политически възгледи и двамата си търсеха подходящи съпруги и страстно обичаха класическата музика за пиано, предимно Фредерик Шопен, както Доналд откри, когато майорът даде петарка на пианиста в едно евтино кабаре и доста добре изсвири „Революционния етюд“.

Две седмици по-късно Норбом намери жената на своя живот, когато се запозна с Даян Олбрайт от ЮПИ 2 2 „Юнайтед Прес Интернешенъл“. — Б.пр. и след три месеца те се ожениха. Наскоро отпразнуваха двадесет и четвъртата годишнина от сватбата си. Имаха две чудесни деца — Мери-Ан, авторка на биографична книга, включена в списъка за наградите „Пулицър“, и Лон, който работеше за „Гринпийс“.

Дежурният го въведе в кабинета на генерала, двамата мъже се прегърнаха и сълзите на Доналд отново се отприщиха.

— Толкова ми е мъчно — каза генералът. — Какво нещастие! Даян е по работа в Совето иначе също щеше да дойде. Но ще пристигне.

— Благодаря ви — задавено отвърна Доналд, — но реших да закарам тялото на Сунджи в Америка.

— Защо? Баща й съгласен ли…

— Не съм разговарял още с него — засмя се невесело Доналд. — Нали знаеш какво му беше мнението за брака ни. Но съм сигурен, че Сунджи обичаше Америка и затова искам да е там. Мисля, че и тя би го желала.

Норбом кимна и отиде зад бюрото си.

— Оформянето на документите е работа на посолството, но аз все пак ще се заема с въпроса. Мога ли да направя още нещо за теб?

— Да, но първо ми кажи — тя тук ли е?

Норбом стисна устни и кимна.

— Искам да я видя.

— Не… не сега — отвърна генералът и си погледна часовника. — Поръчал съм да ни донесат вечеря. Ще си поприказваме.

Доналд се вгледа в решителното, издялано като от канара лице на петдесет и две годишния командир на базата. Металносивите му очи винаги внушаваха доверие на Доналд. След като Норбом не иска още да вижда тялото на Сунджи, той няма да настоява. Но все пак държеше скоро да я види, да се остави душата й да го води и да го успокои, че това, което се кани да стори, е правилно.

— Добре — тихо се съгласи Доналд. — Ще поприказваме. Познаваш ли генерал Хон Ку?

— Странен въпрос — сви вежди Норбом. — Срещали сме се само веднъж на съвещанието в демилитаризираната зона през 1988 година.

— И какво ти беше впечатлението?

— Надут, ограничен, емоционален и все пак по своему сигурен — ако каже, че ще те обстреля, ще го направи. Е, не го познавам толкова добре като генерал Шнайдер, но пък не ми се налага да се гледаме всеки ден с него и хората му през демилитаризираната зона, да слушам непрекъснато корейските народни песни, дето гърмят посред нощ от тяхната страна на границата, и да проверявам с колко сантиметра си е удължил пръта на знамето, за да е винаги по-високо от нашето.

Доналд започна да си пълни лулата.

— Ние не им ли дъним музика на главата и не вдигаме ли още по-високо нашето знаме?

— Само ако той започне пръв. — Норбом се подсмихна лекичко. — И ти си ми един симпатизант на червените. Защо питаш?

Доналд забеляза снимка на Даян, поставена в рамка на бюрото на генерала, и отведе поглед. Нужни му бяха няколко секунди да се успокои.

— Искам да се срещна с него, Хауърд.

— Абсолютно невъзможно. Генерал Шнайдер едва успява да си уговори…

— Той е военен, а аз съм дипломат. Има разлика. Все едно, моя грижа е да се свържа с него. Нужна ми е помощта ти, за да стигна до демилитаризираната зона.

— За бога, Грег. Да не са ти преливали кръв от Майк Роджърс? Какво се каниш да направиш, просто да минеш ей така през пропускателния пункт ли? Или ще сложиш камък в писмото си и ще им го хвърлиш?

— Ще му се обадя по радиостанцията.

— По радиостанцията! Шнайдер няма да те пусне да припариш до нея, защото неговата глава ще изхвърчи. А и даже да успееш да се срещнеш с него, Хон Ку е най-откаченият войнстващ генерал в тяхната армия. Пхенян го назначи, за да предупреди Сеул — елате на преговорите за обединение с пълни джобове и милостиви сърца, иначе ще се гледаме през дулата на пушките. Ако някой от тях е замислил тази мръсна работа, то това е Хон Ку.