Том Клэнси - Оперативен център

— Да, но като даде правителството ни под съд, Северна Корея би си намерила чудесен повод да потърси съчувствие от света. — Кофи се отпусна назад, остави диамантеното копче на мира и се зае с възела на черната си вратовръзка. — Готови ли сте, мили дами, да се подложите на разследване, да трябва да разкриете източниците си, оперативните процедури и така нататък? Аз — не.

— Прав си, Втори, въпреки че съд няма да има — човек не може да съди едно суверенно правителство. И все пак рискът съществува.

Той направи физиономия, сякаш я пита какво чака тогава, и посочи с ръка към монитора. Въпреки че й беше страшно неприятно да му се подчинява, Лиз се зачете.

— Благодаря ти — каза Ан и я потупа по ръката.

Лиз дъвчеше усилено дъвката си и разглеждаше екрана. Осветеният пасаж беше кратък и сбит.

„Не считаме, че Корейската народнодемократична република иска война, и отхвърляме слуховете, че президентът лично е заповядал терористичното нападение. Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“

— Е и? — обърна се Лиз към Кофи.

— Проверил съм. Тези слухове не са публикувани или огласени никъде.

— Защото експлозията стана едва преди няколко часа.

— Именно. Ние ще бъдем първите, които ще изложат черно на бяло нещо, за което само се е говорило — отчасти защото Боб Хърбърт е единственият, който изразява гласно подобни мнения.

Лиз се почеса по главата.

— Но нали ние ги отхвърляме.

— Няма значение. След като повдигаме въпроса, макар и с неодобрителен тон, в правно отношение се излагаме на риск. Трябва да можем да докажем липсата на злонамереност.

— Този абзац ми е нужен, Лиз. Или поне нещо в същия дух. Искаме да покажем на севернокорейците, че ако президентът и военните му съветници стоят зад атентата, ние сме наясно по въпроса. А ако не е така — съобщението ни за пресата просто ще си бъде това, което е — възмутени сме от слуховете.

— А аз трябва да ти кажа как ще реагира той, когато го прочете.

Ан кимна.

Лиз задъвка по-бавно. Мразеше да отстъпва пред Кофи, но не можеше да позволи на чувствата си да се намесват в работата й. Препрочете абзаца.

— Президентът не е толкова наивен и надали смята, че не ни се въртят подобни мисли. Но е и доста горд и ще се обиди, че обвиняваме само него.

Ан изглеждаше разочарована. Кофи облекчено изпуфка.

— Някакви предложения? — попита Ан.

— Две. В този ред вместо „президентът лично е заповядал“, бих написала „правителството“. Така става по-неопределено.

Ан я изгледа продължително.

— Добре. Ще го преживея. Какво още?

— Второто е малко по-сложно. Там, където казваш: „Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни“, аз бих сложила нещо от рода на: „Убедени сме, че президентът продължава да се бори с натиска от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“ Така пак намекваме на КНДР, че сме наясно със съществуването и позициите на хардлайнерите, но не обвиняваме лично президента.

— А ако е виновен? — попита Ан. — Няма ли да изглеждаме смешни, ако се окаже, че той стои зад всичко?

— Надали. По-скоро ще излезе, че е голям мошеник, а ние сме му имали доверие.

Ан погледна очаквателно към Лиз и Кофи.

— Аз съм съгласен — каза адвокатът. — Смисълът ще е същият, но няма да има клопки.

Ан се позамисли, а после вкара промените и прехвърли мишката на Лиз.

— Бива си те. Искаш ли да си сменим длъжностите?

— Не, благодаря. Предпочитам си моите откачалки пред твоите. — Тя тайничко й посочи с очи Кофи.

Лиз намери с мишката своя код, прехвърли го в полето на документа и той стана част от постоянния файл. Щеше да стои при променените изречения, въпреки че нямаше да се появи на официалната разпечатка.

Точно се канеше да запази файла, когато синият екран угасна, а вентилаторът на компютъра замлъкна.

Ан мушна глава под бюрото, за да провери дали не е избутала с крак контакта. Всичко си беше на място, а зелената лампичка на непрекъсваемото захранване светеше.

Отвън се разнесоха подвиквания. Кофи отиде до вратата и я отвори.

— Май не сме единствените.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ан.

Кофи се обърна към нея със сериозен вид.

— Изглежда, всички компютри в центъра са изключили.