Том Клэнси - Оперативен център

— В Оперативния център ли?

— Да. Седемдесет и осем плюс още четиридесет и двама, които използваме съвместно с Министерството на отбраната и ЦРУ, дванадесет души от ударната група и онези, които понякога заемаме от базата „Андрюс“. Общо около сто и четиридесет души. Защо тогава, при всичките тези хора — голяма част от които са дружелюбни, толерантни и много, много добри в работата си, — защо на мен ми пука от мнението на Пол Худ за нас? Защо просто не му изпълнявам поръчките и не отивам да си пия кафето?

— Понеже ние търсим истината заради самата нея, а той търси начини да я насочва и да я използва.

— Така ли мислиш?

— Това е само част от отговора. Ядосва те и тая негова типично мъжка нагласа. Нали си спомняш психологическата му характеристика? Атеист, мрази операта, никога не е вземал халюциногени през шейсетте. Ако нещо не може да се пипне с пръст или да се използва в ежедневната му работа, то просто не си струва. Въпреки че това е дар божи в едно отношение.

— И то е? — попита уморено Лиз. Компютърът й изпиука.

— Майк Роджърс е същият. Ако не беше така, щяха живота да си отровят един на друг с криви погледи и подмятания — много повече, отколкото отсега.

— Нещо като кучето и котката на Оперативния център.

— Сравнението ми харесва — вдигна пръст слабата като клечка блондинка.

— Знаете ли, доктор Шейд, мисля, че има и друго обяснение…

— Да? И какво е то? — заинтригувано попита Шейд.

— Извинявай, Шерил — усмихна се Лиз. — Благодарение на магическата електронна поща виждам, че отново съм нужна на Ан Ферис и Лоуел Кофи Втори. Може би ще довършим разговора си по-късно.

С тези думи психоложката на Центъра завъртя ключа на компютъра си, пусна го в джоба си и излезе през вратата, а помощничката й остана в кабинета, напълно объркана.

Докато вървеше енергично по коридора към пресцентъра и пъхаше нова дъвка „Ригли“ — „най-свежата дъвка на света“ — в устата си, Лиз се подсмихна. Не беше честно да постъпва така с Шерил, но си струваше да я поразмърда. Шерил беше новопостъпила, съвсем наскоро беше завършила нюйоркския университет и преливаше от книжни знания — с килобайтове повече, отколкото Лиз бе натрупала на нейната възраст преди десет години. И все пак не й достигаше житейски опит, затова разсъждаваше прекалено праволинейно. Шерил имаше нужда да се поразходи без карта из лабиринтите на човешката психика, да открие свои собствени пътища към тях. А загадка като тази, която й подхвърли Лиз — защо шефката ми толкова се интересува от мнението на шефа си, — щеше да й помогне в търсенето и щеше да я накара да си зададе купища въпроси: „Дали не си пада по него? Бракът й нещастен ли е? Да не би да се натиска за повишение и как ще се отрази това на моята кариера?“ Подобна примамка може да я отведе в много интересни посоки и да й бъде от полза.

Всъщност Лиз обичаше кафето и въобще не се замисляше за Худ, когато си пиеше еспресото. Неспособността или нежеланието му да признае стойността и здравите научни основи на работата й никак не я притесняваха. Исус е бил разпнат, а Галилей — затворен, но това не е опровергало истинността на ученията им.

Не. Ядосваше я друго — как шефът й се прави на идеалния политик, само че докато колата не се е преобърнала. Изслушва я учтиво и прилежно включва извадки от изследванията й в докладите макар и не по собствено желание, а само защото правилата в Оперативния център го изискват. Но тъй като не вярва в работата й, винаги първо на нея трие сол на главата, когато нещо стане. Това страшно дразнеше Лиз и тя все се канеше да пробута един ден тихомълком психологическата му характеристика на някой журналист.

Не, няма да го направиш, каза си Лиз и почука на вратата на Ан Ферис. Но мечтите за отмъщение винаги я поуспокояваха, когато Худ й вдигнеше мерника.

„Вашингтон Таймс“ веднъж беше определил Ан Ферис като една от двадесет и петте най-привлекателни млади разведени дами в града. Три години по-късно тя все още попадаше в тази категория.

Висока почти метър и седемдесет, с тъмни очи и кафява коса, вързана с шалче на най-модерния в момента дизайнер, тя беше красива, но рядко разбирана жена. Заради дипломите й — бакалавърска по журналистика и магистърска по обществена администрация от Брин Мор — членовете на аристократичната фамилия Ферис от Гринуич, Кънектикът, очакваха Ан да започне работа при баща си, на „Уолстрийт“, после да стане вицепрезидент на някоя престижна фирма, а след това се отваряха какви ли не перспективи.