Том Клэнси - Оперативен център

Худ не се изненада, че Колон се съгласи с него, но се зарадва. Директорът на центъра никога не бе служил в армията — беше извадил късмет през 1969, — но едно от първите неща, които научи за военните, беше, че обикновено те никога не предлагат първи употребата на сила. Или ако вее пак го направят, държат много добре да знаят каква е стратегията за оттегляне на войниците им.

— Съгласен съм с теб, Ърни — намеси се и Ав. — Китайците почти половин век търпят военното ни присъствие в Корея — ако избухне война и ние се намесим, сигурно ще се направят, че не забелязват. Няма да искат да загубят положението си на привилегирована в търговско отношение страна особено сега, когато икономиката им едва започва да набира сили. Пък и навярно ще им се хареса да се правят на големи миротворци и да ни посредничат в уреждането на конфликта.

Худ натисна F6, а после „Контрол“ и F1, за да извика съставящия се в момента документ. Бенет бе включил всички важни моменти от разговора във файла с доклада за възможните варианти. След края на съвещанието Худ щеше да прегледа черновата, да добави или ако трябва да изтрие нещо и веднага да го изпрати на президента.

Бързият преглед на документа му показа, че са обсъдили почти всичко — с изключение на военните варианти и мнението на Корейската група дали ще се наложи да прибягнат до тях.

— Добре — каза той. — Свършихме добра работа. Хайде сега набързо да нахвърлим и останалото.

Опирайки се предимно на мнението на министъра на отбраната Колон и на председателя на КНЩ Паркър, както и на разработените предварително доклади, групата предложи умерено преминаване към пълна бойна готовност, постепенното прехвърляне на войници, танкове, артилерия и ракети „Пейтриът“ в района, както и да се обяви бойна готовност в ядрените, химически и биологически депа.

Тъй като не разполагаха с нова информация от КЦРУ, а Маккаски не бе приключил с проверката на международните терористи, групата препоръча президентът да потърси дипломатически пътища за ограничаването на кризата и нейното решаване.

Худ съобщи на членовете на групата, че им оставя половин час да прегледат черновата и да вмъкнат допълнения, след което той ще се заеме с окончателната редакция.

— Сър — изкашля се предупредително Бенет, — заместник-директорът Роджърс иска да говори с вас.

Худ погледна часовника с крайния срок — Роджърс не му се беше обаждал от три часа. Дано да има сериозна причина.

— Веднага го изпрати, Бенет.

Бъгс изглеждаше така, сякаш го стяга яката, а кръглото му лице се зачерви.

— Не мога, сър.

— Защо? Къде е?

— Чака на телефона.

Худ изведнъж се сети за странното чувство, което го обзе, когато Роджърс му цитира думите на лорд Нелсън.

— Къде е? — свъси се той.

— Някъде над границата между Вирджиния и Кентъки.

След като излезе от посолството, Грегъри Доналд походи малко пеша. Бързаше да стигне в базата, да се погрижи за тялото на жена си и да съобщи на близките й страшната вест, но имаше нужда от малко време да събере сили. Да поразмишлява. Горкият й баща и по-малкият й брат щяха да бъдат съкрушени.

Минаваше му и една идея, която искаше да обмисли.

Тръгна бавно по стария път Чонгджин, край оживените пазари с шарени фенери и навеси. По улицата имаше повече хора от обикновено — зяпачи, дошли да огледат мястото на експлозията, да поснимат с фотоапарати и видеокамери и да си съберат парченца метал или тухла за спомен.

Купи си корейски тютюн от една сергия — искаше да свърже този момент с някаква миризма или вкус, които винаги да съживяват спомена за любовта и мъката му по Сунджи.

Горката Сунджи. Отказа се от преподавателско място по политически науки в колеж, за да се ожени за него и да му помага да урежда емигрирането на корейци в САЩ. Никога не се бе съмнявал в привързаността й, но винаги се бе питал доколко бракът й с него се дължи на чувства, а не на факта, че така по-лесно можеше да замине за Америка. Дори сега не се чувстваше виновен, че изпитва подобни съмнения. Най-малкото готовността й да пожертва кариерата си, на която държеше, и да се омъжи за човек, когото едва познава, само за да помага на другите, я правеше още по-скъпа за него. През шейсет и две годишния си живот бе разбрал едно — че отношенията между хората не бива да се определят от нормите на обществото, а от самите тях. Точно така бяха постъпили със Сунджи.

Запали си лулата, без да спира. Пламъчето освети сълзите в очите му. Имаше чувството, че може да вдигне телефона, да й се обади от посолството и да я попита какво чете или какво е яла, както правеше всяка вечер, когато не бяха заедно. Трудно му беше да приеме, че това е невъзможно, физически неизпълнимо. Докато чакаше да прекоси улицата, се разплака.