Том Клэнси - Оперативен център

— Типично за тях — измърмори Мел.

— И разбираемо — парира Ав. — Японците изпитват ужас при мисълта за война на полуострова и възможността тя да се разпространи.

— Има и още едно съображение — каза Грег Кид. — Ако не успее да запази неутралитет, Япония най-вероятно ще се присъедини към Севера.

— Срещу нас? — попита Худ.

— Да. Срещу нас.

— Типично — повтори Мел.

— Финансовите връзки между Япония и КНДР са много по-силни, отколкото изглежда. Японският престъпен свят инвестира в Северна Корея голяма част от печалбите си от продажба на наркотици и хазарт… Според нас с негласната благословия на Токио.

— И какво цели с това японското правителство? — попита Худ.

— Страхуват се, че севернокорейците разполагат с ракети „Скъд“, които могат да прелетят морето. Ако има война и в Пхенян решат да изиграят основния си коз, японците могат доста да пострадат. Независимо от шумотевицата по вестниците нашите ракети „Пейтриът“ унищожиха много малък брой „Скъд“ по време на Войната в Залива. Японците ще ни поддържат само ако няма опасност да им подпалят чергата.

Худ помълча. Негова работа бе да съчетае мненията и да види накъде водят, независимо до какви странни на пръв поглед заключения може да се стигне.

— Даръл — попита той Маккаски, — как се казваха онези супернадъхани националисти в Япония, дето взривиха борсата в Мексико Сити, когато Буш започна да прокарва търговското споразумение между САЩ и Мексико за свободна търговия?

— „Червено небе“.

— Точно така. Доколкото си спомням, те се противопоставят на по-тесните връзки между Япония и САЩ?

— Да, въпреки че винаги незабавно са поемали отговорността за деянията си. Но в едно имаш право, това може да е дело на трета страна, примерно търговците на оръжие в Средния изток, които искат да направят удар и да си продадат оръжието на Севера. Ще възложа задача на моите хора.

Бившият агент от ФБР отиде на отсрещния компютър и започна да разпраща съобщения по електронната поща на осведомителите си в Азия и Европа.

— Интересна идея — каза Грег Кид. — И на мен ми мина през ум. Нашите хора проучват въпроса дали някой не се опитва да ни въвлече във война и да се облажи — иракчаните или хаитянците например. Те знаят, че американската общественост никога няма да ни позволи да водим война едновременно на два фронта. Ако затънем до ушите в Корея, ще могат свободно да се борят за собствената си кауза.

— Включи всичко това под линия в доклада с вариантите в раздел „Проблеми“ — нареди Худ на Бенет. — Веднъж да се появи Роджърс, с Марта могат да натракат едно приложение. Ав, каква е ролята на китайците в цялата тази работа?

— Говорих с външния им министър преди малко. Твърдят, че не искат война по манджурската си граница, но ние знаем, че не искат и обединена Корея. След време тя би могла да стане силна капиталистическа държава, което ще събуди завист и неспокойствие сред китайците. В първия случай ще се получи поток от бежанци към Китай, а във втория — китайците ще се опитат да се настанят в Корея, за да бръкнат в кацата с меда.

— Но Пекин продължава да осигурява военни и парични помощи за Севера.

— Относително скромни.

— Ако има война, ще увеличат ли помощите или не?

Ав се престори, че хвърля във въздуха монета.

— Не се знае.

— За съжаление на президента му трябва общото ни мнение. Някой наема ли се?

— А ти какво ще кажеш? — попита Бъркоф.

Худ прехвърли наум изводите на Лиз от психологическата характеристика и се престраши.

— Приемаме, че ако избухне война, няма да спрат, но няма и да увеличат помощите за Северна Корея. Това ще им позволи да подкрепят старите си съюзници, без излишно да дразнят Америка.

— Изводите ти звучат разумно — съгласи се съветникът по въпросите на националната сигурност Бъркоф, — но според мен пропускаме нещо важно. Ако китайците вземат и увеличат помощите, а президентът се е съобразил с нашия доклад, ще я оплескаме. Ако обаче го накараме да прехвърли значителни сили в Жълто море, за да сме готови за удар срещу Северна Корея, но и с явното намерение да държим Китай под око, той ще изпита огромно облекчение, когато Пекин не предприеме нищо.

— Стига да не решат, че силите ни по море ги застрашават — вметна министърът на отбраната Колон. — Тогава може да се почувстват принудени да се намесят.

Худ помисли малко.

— Предлагам да не наблягаме на ролята на Китай.

— Съгласен съм — каза Колон. — Не мога да си представя да атакуваме тиловите комуникации в Китай под какъвто и да е предлог, така че няма причина да прехвърляме пушките при тях.