Том Клэнси - Оперативен център

Когато приключиха, Ли се върна и подписа формуляра.

Картър му подаде неговия екземпляр.

— Знаете, че трябва да го занесете в кабинета на генерал Норбом за печат. Иначе на портала няма да ви пуснат да излезете.

— Да. Благодаря ви.

— Желая ви успех. — Картър протегна ръка на Ли. — Имаме нужда от хора като вас.

— И като вас — отвърна кратко Ли.

Пол Худ и Лиз Гордън пристигнаха едновременно в Бункера. Пол я пусна пред себе си и натисна бутона, монтиран отстрани на голямата овална маса за съвещания, който задвижваше вратата.

Стаичката се осветяваше от флуоресцентни лампи, монтирани над масата, а часовникът с крайния срок на стената срещу мястото на Худ непрекъснато мигаше и сменяше дигиталните си цифри.

Стените, подът и таванът на Бункера бяха изцяло покрити със звукоизолиращ материал. Зад него имаше няколко слоя корк, тридесет сантиметра бетон и пак шумоизолиращ материал. Навсякъде в шестте стени на помещението бе вградена двойна метална решетка, която създаваше колебливи трептения и променяше изцяло характеристиките на всеки звук. Ако все пак някое подслушвателно устройство успееше да запише разговор, проведен в Бункера, промяната на честотния обхват на модулацията правеше възпроизвеждането му невъзможно.

Худ седна начело на масата, а Лиз — от лявата му страна. Той потъмни монитора на компютъра пред себе си. Върху него бе прикрепена малка камера с оптична нишка. Подобно оборудване имаше пред мястото на Майк Роджърс, на другия край на масата.

Лиз тръшна жълтия бележник пред себе си.

— Виж, Пол. Знам какво се каниш да ми кажеш, но не съм сбъркала. Това не е негово дело.

Худ изгледа психоложката на центъра — Лиз имаше светлокафяви очи и кестенява коса, дълга до раменете, хваната с черен ластик на опашка. Реверът на елегантния й червен костюм с панталон беше посипан с нещо бяло — навярно следа от небрежно изтръсканата пепел от някоя от безбройните цигари „Марлборо“, които пушеше една след друга в кабинета си.

— Не смятах да те обвинявам, че си сгрешила — спокойно отговори Худ. — Но държа да знам до каква степен си сигурна. Президентът ми възложи ръководството на Корейската група и не искам да му кажа, че севернокорейският министър-председател ратува за мир, а пък в същото време той да се опитва да ни накара да прекосим демилитаризираната зона.

— Осемдесет и девет процента — обяви Лиз с дрезгавия си глас. — Това е. Ако разузнавателните данни на Боб Хърбърт са достоверни и ги вземем предвид, нивото на сигурност става деветдесет и два процента. — Тя извади пакетче с дъвки „Ригли“ от джоба си и го скъса. — Севернокорейският президент не иска война. Накратко казано, много му допада замогването на долните класи, а той знае, че ще се задържи на власт единствено, ако те са доволни. Най-добрият начин да постигне това е, като прекрати самоналожената им изолация. Нали ти е известно мнението на Хърбърт?

Знаеше го. Началникът на разузнаването в центъра смяташе, че ако севернокорейските генерали наистина се противопоставяха на политиката на президента, отдавна щяха да са го свалили. Внезапната смърт на дългогодишният вожд Ким Ир Сен през 1994 година остави празнина във властта, която те лесно можеха да запълнят, ако не им се нравеше развитието на събитията.

Лиз пъхна дъвката в устата си.

— Ти не вярваш много-много в научността на работата в нашия отдел и сигурно ще си умреш от удоволствие, ако ни закрият. Хубаво. Не предвидихме пресилената реакция на полицията във Филаделфия. Но по севернокорейския въпрос работим от години и съм сигурна, че сме прави!

От компютърния монитор вляво до него се разнесе пиукане. Худ набързо прочете съобщението от електронната поща, изпратено от Бенет — останалите членове на Корейската група били готови за телеконференция. Худ натисна „Alt“ на компютъра, за да потвърди, че е приел съобщението, и отново се обърна към Лиз.

— Аз вярвам на първите впечатления, а не на психологията. Но понеже никога не съм се срещал със севернокорейските лидери, ще трябва да се доверя на теб. Ето какво ми е необходимо.

Лиз махна капачката на химикалката си и започна да си записва.

— Искам да се поровиш из данните и да ми съставиш нова характеристика на висшите севернокорейски ръководители, като вземеш предвид следното: дори и наистина да не са поръчали нападението, как ще реагират на нашия мобилизационен план 5, както и на евентуален ответен удар на южнокорейците срещу Пхенян, и дали не е възможно някой от генералите да е издал заповед на своя глава, без съгласието на президента. Искам също отново да прочетеш изследването за Китай, което сте дали на хората от КОНЕКС. Твърдите, че китайците не желаят да водят война на полуострова, но определени среди в правителството може и да я предизвикат. Опишете кой и защо и изпратете един екземпляр на посланика в Пекин, за да погали с перце когото е необходимо.