Том Клэнси - Оперативен център

Веднага щом се качиха, мъжете насядаха край стените на празната кабина, докато наземният екипаж приключваше с подготовката на огромния самолет. Въведен за пръв път през 1982 година, „Локхийд С-141В Старлифтър“ с четиридесет и осем метрови крила над фюзелажа наследи лаврите на по-ранния С-141А, въведен през 1964 година. Този самолет се бе отличил с неколкогодишните си ежедневни полети до Виетнам — успешното му представяне беше една от неразгласените придобивки от войната. Никоя друга армия не разполагаше с толкова надежден превоз за войската си и това даваше на Америка предимство.

С дължина петдесет и един метра и тридесет сантиметра, по-дълъг от предшественика си със седем метра, С-141В можеше да поеме 154 войника, 123 парашутисти, 80 носилки и 16 седящи ранени или товар. Оборудването за презареждане по време на полет в задната част на самолета увеличаваше с 50 процента нормалния му обхват от шест хиляди и петстотин километра и дори с повече, ако както сега превозваше по-малък от максималния си товар от тридесет и два тона. Можеше да стигне без проблеми до Хавай, където щеше да го посрещне и зареди в полет един танкер КС-135. Оттам беше съвсем лесна работа да стигнат до Япония, а после на бърза ръка за половин час щяха да прелетят с хеликоптер до Северна Корея.

Докато наземният екипаж приключваше с проверките, мъжете от ударната група провериха собствения си багаж. Освен за екипировката си — маскировъчно облекло без никакви маркировки, двадесетсантиметрови ножове и деветмилиметрови автоматични пистолети „Берета 92F“ също без серийни номера — всеки отговаряше за нещо, което можеше да потрябва на групата, от картонените кутии със сандвичи с шунка и блокчета шоколад до полевите телефони и най-важното — сателитната радиостанция ТАС SAT с параболична антена, която се разгъваше и даваше връзка със сателита.

Скуайърс и Роджърс оставиха хората си и отидоха в пилотската кабина. Сержант Чик Грей ги придружи. Групата нямаше никакви специални изисквания по време на полета, но сержантът беше длъжен да провери дали екипажът на самолета няма такива към тях, от начин на разпределение на тежестта, което в случая не бе проблем — ако искаха, можеха да се търкалят на воля из цялата кабина — до използването на електронно оборудване.

— Искате ли вие да говорите с него? — попита Скуайърс малко насилено, както му се стори на Роджърс. Или пък така излезе заради необходимостта да се крещи, за да надвикат шумните, тежащи десет тона, турбовитлови двигатели „Прат и Уитни“.

— Казах ти, Чарли — ти си главният тук. Мене днеска ме има — утре ме няма.

Скуайърс се подсмихна, докато отиваха към отворената врата на пилотската кабина и се представяха на двамата пилоти, навигатора и радиста.

— Капитан Харихозен? — повтори удивено сержант Грей, докато подполковникът включваше компютъра, а навигаторът надничаше през рамото му. — Сър, случайно вие да сте онзи капитан Харихозен, който летя с ДС-10 на „Юнайтед“ до Аляска миналата седмица?

— Съвсем същият. Капитан Харихозен, от запаса на американските военновъздушни сили.

По месестото лице на сержанта се разля усмивка.

— Иди после, че не вярвай в Снежанка и седемте джуджета. Със семейството ми бяхме на борда на вашия самолет. Господи, какво невероятно съвпадение!

— Всъщност не е чак толкова невероятно. От седем месеца летя по маршрута Сиатъл — Ном. Приех тази задача, та най-после да полетя на по-топло и слънчево и да виждам лед само в чашата си.

Докато капитанът обясняваше на сержант Грей неща, които той така или иначе знаеше — по възможност да не играят електронни игри, освен ако той не разреши, — Скуайърс извади един кабел от лаптопа, включи го в пулта на навигатора, натисна някакво копче от клавиатурата и вкара данните в навигационния компютър на самолета. Всичко това отне шест секунди. Още преди Скуайърс да е затворил компютъра си, бордовият компютър започна да сравнява полетния план и сводките за времето, които постъпваха на всеки петнадесет минути от американските бази по маршрута.

Скуайърс се обърна към капитана и потупа компютъра си.

Пет минути по-късно вече се движеха по пистата, а след още две завиваха на югозапад, обратно на изгряващото слънце.

Докато седеше под люлеещите се лампи в широкото, почти празно общо помещение, Роджърс неохотно се замисли над постъпката си. Оперативният център беше основан само преди половин година, а скромният му бюджет от двадесет милиона долара годишно бе отрязан от средствата за ЦРУ и Министерството на отбраната. На книга той дори не съществуваше и за президента щеше да е съвсем просто да го закрие, ако стане някой голям гаф. Лорънс бе доволен, даже впечатлен от изпълнението на първата им задача — откриването и обезвредяването на бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“. Техният компютърджия Мат Стол се бе отличил — за голяма гордост и неудоволствие на директора Худ, който изпитваше дълбоко и трайно недоверие към техниката. Навярно понеже синът му все го биеше на „Нинтендо“.