Том Клэнси - Оперативен център

Марта си тръгна. Надяваше се, че не е предложила прекалено явно да замести Худ. Чувстваше се неудобно, че се опитва всеки път да се възползва от нещастието на Александър, за да напредне в кариерата, и мислено си отбеляза да накара секретарката си да му изпрати балони. Но докато Ан Ферис беше хвърлила око на директора, Марта бе хвърлило око на поста му. Харесваше и уважаваше Худ, но не искаше завинаги да си остане политическия офицер на Оперативния център. Беше много по-ценен кадър — владееше десет езика и познаваше добре световната икономика. Участието й на най-високо ниво в развитието на подобна международна криза щеше да бъде червена точка в досието й, да послужи за повишението й в центъра или ако й провърви — да я преместят в Държавния департамент.

Нищо, и утре е ден, реши тя, докато вървеше по тесния коридор между „кошарата“ и кабинетите на началниците. Подмина Лиз Гордън, която изглеждаше доста напушена, сякаш търси на кого да си го изкара…

— На вас май хич не ви пука, ако на шефа му изгърми бушонът, а, сър?

Подполковник Скуайърс и Майк Роджърс тичаха през полето. Джетрейнджърът се бе приземил само преди минута, но вече отново се бе вдигнал във въздуха и летеше обратно към Куантико. Двамата офицери водеха колоната на ударния отряд към С-141В, който чакаше със запалени мотори на пистата пред тях. Освен екипировката си Скуайърс носеше и портативния компютър „Тошиба Сателит“, със специално монтиран отстрани лазерен принтер, който съдържаше полетните планове за 237 точки от планетата, както и подробни карти и характеристики на предварително разработени мисии.

— И защо ще му гърмят бушоните на Худ? — попита Роджърс. — Аз съм кротък човек — слушам внимателно, изразявам мнението си учтиво и почтително.

— Извинете ме, сър, но Кребс носи вашия номер, а вие го накарахте да вземе още един комплект дрехи. Всички планове са разработени за група от дванадесет човека. Идвате на мястото на Джордж, нали?

— Да.

— Обзалагам се на една месечна заплата, че господин Худ не е дал разрешението си.

— Защо да го занимаваме с подробности? И без това му се е подпалила главата.

— Ами вижте, сър. Има две причини, поради които на човек му гръмват бушоните. От напрежение или когато нещо не си е на мястото. В случая това нещо сте вие… тук.

Роджърс сви рамене.

— Разбира се, че ще се вбеси. Но няма да му държи дълго. Разполага с много способен екип в Оперативния център, пък и, дявол да го вземе, и без това трудно постигаме съгласие. Надали особено ще му липсвам.

— Което ни навежда на друга тема. Мога ли да бъда откровен?

— Давай.

— Аз също разполагам с много способен екип. Вие ли ще бъдете шефът, или ще заемете мястото на редник Джордж?

— Забрави за пагоните ми, Чарли. Ти командваш, а аз ще правя каквото е необходимо. Ти и твоят минилаптоп разполагате с дванадесет часа да ми разясните картинката.

— Значи днешният малък излет е за разнообразие? Възможност да се измъкнете от кабинета.

— Нещо такова — отвърна Роджърс, докато се приближаваха към огромния, черен транспортен самолет. — Нали знаеш, Чарли, ако не си използваш чарковете, почват да ръждясват.

— Вие ли, сър? — изсмя се Скуайърс. — Да започнете да ръждясвате? Едва ли. Бойните действия са в кръвта на рода ви още откога беше — Испано-американската война ли?

— Точно така — потвърди Роджърс. — Прапрадядо ми е капитан Малъкай Т.Роджърс.

Офицерите спряха от двете страни на люка, Скуайърс се развика: „Давай! Давай! Давай!“ и мъжете се качиха, без да нарушават крачка.

На Роджърс му се разтупка сърцето, докато те влизаха — винаги се вълнуваше, когато видеше американски войници, завтекли се да изпълнят дълга си. Млади, уплашени, кой по-зелен, кой — не, те все пак тръгваха на бой — гледка, която всеки път го развълнуваше. Той беше един от тях през първата си кампания във Виетнам, а след като взе докторат по история от университета „Темпъл“, докато служеше във Форт Дикс, Роджърс се върна и поведе батальони войници във войната в Персийския залив.

Тенисън бе писал някога, че щом зърнел лейди Годива, и старият ставал млад. На него жените му въздействаха точно по този начин. Но и това също. Двадесет и шест години се изпариха за по-малко от минута и когато влезе предпоследен в самолета и остави Скуайърс да се качи накрая, Роджърс отново се почувства на деветнадесет.

Въпреки че така леко бе махнал с ръка, Роджърс знаеше, че подполковникът е прав. Худ определено нямаше да се зарадва, че заместникът му отива с ударния отряд. Независимо от ума и от удивителните си понякога умения на умиротворител Худ никак не обичаше да изпуска нещо от контрол. А като се включеше в акцията и заминеше на другия край на света, Роджърс просто щеше да се измъкне от контрола му. Преди всичко обаче Худ имаше усет за работа в екип — ако се наложеше ударният отряд да се намеси и да извърши някакви подривни действия, директорът нямаше да позволи самолюбието му да попречи на групата и на Роджърс да си свършат работата и да се покрият със слава… или позор.