Том Клэнси - Оперативен център

Вратата щракна и се отвори и Марта влезе в облицованата с дърво стая. Кацна на крайчеца на бюрото и вдигна единия от двата телефона — засекретения. На екрана под него бе изписано 07-029-77, което означаваше, че се обаждат от американското посолство в Сеул. Ако номерът започваше с единица, а не с нула, би сигнализирал, че се обажда лично посланикът. В компютърната система имаше и трета линия, също засекретена, за телекомуникации.

Преди да заговори, Марта включи дигиталното записващо устройство, което с удивителна точност и бързина възпроизвеждаше думите в писмен вид. Почти веднага на монитора върху бюрото до телефона започваше да тече текстът на разговора.

— Директорът Худ го няма. Обажда се Марта Макол.

— Здравей, Марта. Грегъри Доналд е.

Отначало тя не позна бавния, мек глас.

— А, да. Директорът още не е пристигнал, но много искаше да се чуе с вас.

За секунда настъпи мълчание.

— Аз бях… там. После с Ким огледахме мястото на експлозията.

— Ким?

— Хван. Заместник-директорът на КЦРУ.

— Открихте ли нещо?

— Бутилка от минерална вода. Няколко отпечатъка от армейски ботуши — севернокорейско производство. — Гласът му потрепера. — Извинете.

Мълчанието този път беше по-дълго.

— Добре ли сте? Да не би да сте ранен?

— Паднах, но няма счупено. Съпругата ми… тя пострада.

— Надявам се — не сериозно.

Гласът му отново потрепера.

— Те я убиха, Марта.

Марта инстинктивно притисна с ръка устата си. Беше се срещала със Сунджи само веднъж, на първото събиране за Коледа в Оперативния център, но помнеше добре чара и остроумието й.

— Толкова ми е мъчно, Доналд. Защо не поговорим по-късно…

— Не. Ще я отнесат във военната база и щом свърша тук, ще отида при нея. Най-добре е да говорим сега.

— Ясно.

Той помълча малко, за да се успокои, и продължи с по-нормален глас:

— В една… уличка намериха отпечатъци от севернокорейски военни ботуши — може би няколко чифта. Само че нито Ким, нито аз смятаме, че са ги носили севернокорейци. А дори и да са били севернокорейците — не вярвам да са действали със знанието на правителството си.

— Защо?

— Следите бяха на много явно място. Въобще не са си правили труда да ги заличат. Професионалистите не постъпват така. Пък и севернокорейците никога досега не са нападали толкова напосоки.

Докато Доналд говореше, Худ влезе в кабинета, Марта натисна един бутон, върна няколко реда назад и посочи с пръст на Худ да погледне. Той прочете за Сунджи, кимна сериозно с глава, после седна тихичко зад бюрото си и потърка челото си.

— Значи подозираш, че някой се опитва да представи експлозията като нападение на севернокорейците — обобщи Марта. — Те отрекоха да са замесени.

— Казвам само, че трябва да вземем предвид подобна възможност, преди да тръгнем да размахваме саби срещу Пхенян. Възможно е този път да казват истината.

— Благодаря ти. Можем ли с нещо… да ти помогнем?

— Познавам генерал Норбом, а посланик Хол обеща да направи… необходимото. Това е достатъчно.

— Добре, но ако имаш нужда от помощ…

— Ще се обадя. — Гласът му укрепна, когато добави: — Предай поздрави на Пол и му кажи… Кажи му, че независимо какво ще е участието на Оперативния център в събитията, аз също искам да се включа. Искам да намеря животните, които извършиха това чудовищно престъпление.

— Ще му предам.

Доналд затвори. Щом се разнесе сигналът за свободно, компютърът вкара разговора в паметта, отбеляза часа и се изчисти за следващото позвъняване. Марта остави слушалката на място и стана от бюрото.

— Да се обадя ли на посланик Хол и да ги помоля да помогнат с каквото могат на Доналд?

Худ кимна.

— Имаш торбички под очите. Не си ли спал?

— Алекс получи астматичен пристъп. В болницата е.

— Ох… горкичкият. — Тя пристъпи напред. — Искаш ли да отидеш при него? Аз ще се оправя тук.

— Не. Президентът поръча да му подготвим доклад за възможните варианти. Трябва да ми издириш последните данни за финансовите връзки на Северна Корея с Япония, Китай и Русия — и законните, и черноборсаджийските. Ако ситуацията се влоши, имам чувството, че президентът ще потърси военно разрешение на конфликта, но нека все пак да видим какво може да се постигне със санкции.

— Добре. И не се тревожи за Алекс. Ще се оправи. Децата са издръжливо племе.

— Как иначе ще ни надживеят — отвърна Худ и посегна към вътрешната уредба. Нареди на помощника си Бенет да предаде на Лиз Гордън да отиде в Бункера.