Том Клэнси - Оперативен център

— Ако терористите са пили от бутилката, по нея няма да има отпечатъци от пръсти.

Хван вдигна глава към Доналд. Гласът му бе монотонен и едва се чуваше, лулата стърчеше накриво от джобчето на жилетката на костюма му, а лицето му бе пребеляло като тебешир. И все пак бе проявил някакъв интерес и Хван се зарадва.

— Така е. Надали ще има — потвърди той.

— Затова ли не са си я прибрали? Понеже са знаели, че не може да послужи за улика.

— Очевидно, да — обади се Професора.

Доналд пристъпи към сенчестата част на уличката. Ръцете му висяха като отсечени край тялото, а рамената му бяха превити под тежестта на страшния товар. Движеше се с такова усилие, че Хван се почувства отчайващо безпомощен.

— Тази уличка е съвсем близо до хотела — продължи Доналд. — Предполагам, че бедняците едно парцалче не оставят да се търкаля тук. Нямало е начин да не забележите една чиста бутилка при огледа й, а след това и отпечатъците от ботуши.

— И на мен ми мина същата мисъл — каза Хван. — После разпознаваме шарката и веднага си вадим заключение кой стои зад всичко.

— Възможно е — сви рамене Професора. — Но не е изключено и да е захвърлена от някой, дето е тичал за здраве, а извършителите даже не са я забелязали.

— В такъв случай ще намерим отпечатъци по нея — отбеляза Хван.

— Правилно — продължи Професора. — Май е най-добре да запрятам ръкави. Ще се огледам в хотела и се връщам в лабораторията.

Когато дребничкият Професор си тръгна, Хван отиде при Доналд.

— Благодаря ти за това, което направи, докато бяхме там. — Гласът на Доналд трепереше, а погледът му бе забит в земята. — Чувах думите ти, но… не можех да се овладея.

— Нищо чудно.

— Не съм сигурен, че дори сега се владея. — От очите му рукнаха сълзи и той извърна глава. Вдъхна няколко пъти дълбоко и ги изтри. — Тая работа, Ким… не е в техния стил. Те винаги са прибягвали до инциденти в демаркационната зона или политически убийства.

— Знам. Има и още нещо.

Преди Хван да продължи мисълта си, се разнесе писък на гуми и един черен мерцедес с дипломатически номер спря в началото на уличката. Стегнат млад мъж изскочи от него.

— Господин Доналд!

Доналд излезе от сянката.

— Аз съм Грегъри Доналд.

Хван веднага застана до него. Не знаеше кой още може да е набелязан за днес и не искаше да рискува.

— Господине, в посолството ви чака съобщение.

— От?

— Един враг на Бисмарк. Така ми поръчаха да ви предам.

— Худ — каза Доналд на Хван. — Очаквах да ме потърси. Може да разполага с някаква информация.

Двамата отидоха при колата, а младият служител от посолството натисна копчето за отваряне на вратите с електрическа ключалка.

— Господин Доналд, поръчаха ми и да се погрижа за госпожа Доналд. Тя нуждае ли се от нещо? Може би ще иска да дойде с нас?

Доналд стисна устни и поклати глава, после коленете му се подгънаха и той се строполи върху покрива на колата с ръце под себе си.

— Господине?

— Ще се оправи — намеси се Хван и махна с ръка на младия човек да не става. Хвана приятеля си през кръста и му помогна да се изправи. — Ще се оправиш, Грегъри.

Доналд кимна и стъпи на крака.

— Ще те уведомя, ако се натъкна на нещо.

Разстроеният Хван му отвори вратата и Доналд седна вътре.

— Ще направиш ли нещо за мен, Ким?

— Каквото поискаш.

— Сунджи много харесваше посолството и се възхищаваше от посланика. Не… не позволявай да я изпратят там. Не и в този вид. Ще се обадя на генерал Савран. Ще се погрижиш ли — той си пое дълбоко въздух — да отиде в базата?

— Добре.

Хван затвори вратата, колата потегли и веднага потъна в суматохата от клаксони, автомобили, автобуси и камиони — обичайното вечерно движение, още по-натоварено заради колите, отклонени край двореца.

— Господ да те пази, Грегъри — каза той и погледна към червеното слънце. — Не мога да бъда край него, Сунджи, затова моля те — грижи се за Доналд.

Хван тръгна обратно по уличката и пак се загледа в следите. Сенките вече се задълбочаваха под косо падащите лъчи на залязващото слънце.

Само че наистина имаше още нещо и то го притесняваше много повече от подозрително лесното намиране на бутилката и стъпките.

След като поръча на човека, оставен да охранява прозорчето на мазето, да предаде на Чой, че се връща в кабинета си, Хван се върна при колата си. Питаше се до каква ли степен директорът Юн Хун е готов да рискува, за да разгадае този случай…