Том Клэнси - Оперативен център

Останали бяха само две двойки — слабият подполковник Чарли Скуайърс и върлинестия му син Били срещу набития редник Дейвид Джордж със сина си Кларк. Децата отмятаха мокрите кичури от очите си, докато бащите им бавно Се обикаляха и дебнеха сгоден случай — някое от децата да загуби равновесие, да направи недобре премерено движение, да потрепери или да се разконцентрира.

— Миналата седмица, когато ходихме при нашите в Аляска, с Чик заседнахме в една пряспа и той не поиска да извика пътна помощ — обади се Лидия, съпругата на сержант Грей. — Нареди ми да освободя от скорост, отиде отзад и буквално измъкна на ръце колата. После два дена ходи сгънат на две, но не си призна, че го боли. Може ли — Херкулес да се превива!

Откъм басейна се разнесе вик — Кларк атакува Били. Вместо да бяга назад както обикновено, подполковник Скуайърс настъпи, Били сграбчи протегнатата ръка на надвесения напред Кларк, дръпна я и момчето пльосна по гръб във водата. Редник Джордж даже не успя да реагира — само ошашавено гледаше ту Скуайърс, ту сина си. Край басейна, където отпадналите участници се бяха насъбрали, за да наблюдават развръзката, се разнесоха бурни ръкопляскания.

— И каква стана тя, сър? — каза Джордж на Скуайърс. — Боже мили, първата среща между Клей и Листън не свърши толкова светкавично.

— Съжалявам, Съни — намигна му Скуайърс. Той вдигна ръка и със сина му си удариха дланите.

— И кога я измъдрихте тая, сър?

— Докато си обувахме банските. Съвсем логично е, не мислиш ли? Очакваш отстъпление, а вместо това те атакуват — няма начин да не се изненадаш.

— И още как, сър — измърмори Джордж и се отправи към плиткия край на басейна, следван от сина си.

— Добре беше — каза Кларк на Били, който плуваше кучешката след баща си.

— Не говори така — мрачно му каза Джордж, докато се качваше тромаво по стълбичките, навъсен като черен облак. — Утре няма да имаш хъс.

Скуайърс излезе след него, загледан във фаровете, които присветнаха през прозорците на хола в дома му и бързо взе една кърпа от шезлонга. Фаровете угаснаха, а после една самотна фигура, чийто тъмен силует се очертаваше на фона на изсветляващия хоризонт, заобиколи едноетажната къщичка. Никой не можеше да стигне дотук, без да мине през портала, разделящ Академията на ЦРУ и неговата група, а пък преди да пуснат някого, от портала винаги му се обаждаха лично.

Освен ако не беше от Оперативния център.

Подполковникът се наметна с кърпата, нахлузи сандалите си и бързо тръгна към къщата.

— Чарли, яйцата ти ще изстинат!

— Ей сега се връщам, Миси. Дръж ги по-близо до Джордж, той вдига достатъчно пара.

Ударната група на Скуайърс — дванадесет мъже от основния състав плюс помощните екипи — бе създадена преди шест месеца едновременно с Оперативния център. Тя представляваше така наречената „тъмна страна“ на центъра и съществуването й се пазеше в тайна от външни лица извън кръга на осведомените — ръководителите на другите военни и шпионски организации, президента и вицепрезидента. Задачата им бе проста — изпращаха ги навсякъде, където имаше нужда от нападение. На елитната група можеше да се разчита, че ще нанесе светкавичен и силен удар. Въпреки че всичките й членове бяха военни и се водеха на заплата в съответните подразделения, те носеха обикновени маскировъчни панталони и ризи без никакви обозначения. Ако се издънеха, нито можеше да бъде определена принадлежността им… нито имаше на кого да бъде приписана отговорността.

Скуайърс се усмихна от сърце на Майк Роджърс, който се зададе откъм ъгъла на къщата. Едър на ръст, с гърбав нос, чупен четири пъти в колежа, където играел в баскетболния отбор, той имаше високо, умно чело и светлокафяви, почти златисти очи.

— Дано да идваш за добро — каза Скуайърс, отдавайки чест на генерала. Роджърс също козирува и двамата се ръкуваха.

— Зависи от това, дали сте започнали да скучаете.

— Най-после вълшебните думички. Да, сър, готови сме за действие.

— Добре. Понеже вече се свързах по радиостанцията с хеликоптера. Подгответе хората от първи до единадесети номер и накарайте Кребс да донесе още един комплект. Тръгваме след пет минути.

Скуайърс никога не би попитал закъде или защо заминават само единадесет души от „Мръсната дузина“ — не и докато са на открито, където могат да ги чуят съпругите или децата им. Понякога съвсем невинни разговори с приятели или роднини по незасекретени линии можеха до доведат до катастрофални последици. Нямаше да попита Роджърс и каква е тая черна чантичка, която носи, и защо на нея има пришита емблема с нещо като плевел, прорасъл през бетона. Генералът сам ще му каже, ако реши.