Том Клэнси - Оперативен център

Вместо това Скуайърс каза: „Да, сър“, изкозирува и на бегом се върна при масата край басейна. Останалите мъже вече бяха скочили на крака, готови за тръгване, забравили на секундата съперничеството и разочарованията си от сутрешното състезание.

След като получиха нареждания от Скуайърс, единадесет от дванадесетимата изтичаха към домовете си, за да си вземат нещата. Никой не спря да се сбогува със съпругата или детето си — едно тъжно лице или насълзен поглед можеше да изникнат пред очите им в момент, когато трябва да рискуват живота си, и да ги разколебае. По-добре е да обърнеш гръб и да им се реваншираш по-късно. Край масата, провесил нос над хартиената си чинийка, остана само единственият неповикан от групата — тази сутрин на редник Джордж никак не му вървеше.

Всички, включително и Скуайърс, държаха вещите си подръка и след четири минути вече тичаха през полето зад оградата към хеликоптера „Бел Джетрейнджър“, чиито двигатели вече загряваха за половинчасовия полет до въздушната база „Андрюс“.

Камионът със звуковата уредба приличаше на издълбано авокадо — стените му бяха цъфнали от експлозията, а вътре се търкаляха опожарени до неузнаваемост парчетии и късове метал.

Групата на Хван рови из тях повече от час — търсеха улики. Намериха следи от пластичен експлозив по долната част на останките от пулта и ги изпратиха в лабораторията за анализ. И това бе всичко, ако се изключи нарастващия брой на жертвите, които преминаваха от списъка на ранените в поменика на умрелите. Агентите по покривите не бяха забелязали нищо необичайно. Една от двете видеокамери за наблюдение на покривите бе улучена от шрапнел, а другата бе снимала трибуната, а не тълпата. Бяха започнали да събират камерите на телевизионните екипи и да преглеждат техните записи, да не би пък те да са уловили нещо необичайно. Хван се съмняваше дали си струва, тъй като всичките, изглежда, са били обърнати в една посока — обратна на камиона. А компютърният му експерт не беше убеден, че някъде из записите ще мернат отражението на камиона в някой прозорец — достатъчно едро и цялостно, та да бъде увеличено и проучено.

Докато Хван работеше, Доналд стоеше наблизо, подпрян на една овъглена улична лампа, все така захапал незапалената си лула. Не продумваше нито дума, не вдигаше поглед от земята, вече не плачеше и като че ли не беше в шок, въпреки че на Хван не му се мислеше какво ли става в главата му.

— Шефе?

Помощникът на Хван — Чой У Гил — тичаше към него.

— Ри се е натъкнал на нещо.

— Къде?

— В уличката край хотел „Сакон“. Да се обадя ли по радиостанцията на директора? Той нареди да го държим в течение.

Хван скочи от шасито на разрушения камион.

— Нека първо да видим какво е. Той сигурно в момента е доста зает.

Да дава обяснения на президента без съмнение.

Хван и Чи се запътиха към Националния музей, разположен от южната страна на двореца, и за тяхна изненада Доналд бавно закрачи след тях. Хван не спря да го изчака. Зарадва се, че нещо все пак стига до приятеля му, и не искаше да му оказва натиск. Самият той, ако не беше зает, сигурно щеше да рухне при мисълта за огромните загуби, които бяха понесли.

Нямаше съмнение, че зигзагообразният отпечатък в праха беше оставен от севернокорейски военен ботуш. Подозренията на „професор“ Ри бяха потвърдени от Хван.

— Стъпките излизат от изоставения хотел — каза дребничкият, белокос химик.

— Изпратих там група — обясни Чой на Хван.

— Извършителите, изглежда, са пили от това — Професора посочи празната смачкана бутилка на земята, — а после са отишли при камиона.

Улицата беше прашна и суха, но горещият въздух не помръдваше и отпечатъците — четири цели и два частични — бяха непокътнати. Хван клекна и ги разгледа.

— Фотографирахте ли ги? — попита той.

Чой кимна.

— Бутилката също. В момента снимаме мазето на хотела. И там, изглежда, е ставало нещо.

— Добре. Изпратете бутилката за снемане на отпечатъци. Да проверят и гърлото й за следи — от слюнка, храна и така нататък.

Младият му помощник изтича до колата, извади от едно куфарче голяма полиетиленова торба и метални щипци и ги донесе. Повдигна внимателно бутилката, пусна я в торбата и отбеляза часа, датата и мястото на бялото картонче, прикрепено към нея. После извади формуляра за лабораторията от куфарчето, попълни го и сложи всичко вътре.

Хван пак се загледа в отпечатъците. Не бяха по-отчетливи в предната си част, значи терористите не са тичали. Опита се да определи износени ли са били подметките и дали следите са от един чифт ботуши или няколко. Имаше поне два десни отпечатъка. Изненада се обаче, че шарката им въобще не е изтрита. Севернокорейците обикновено изписваха нови ботуши, след като зимата свърши, понеже тогава са най-износени, а не през лятото.