Том Клэнси - Оперативен център

Двама контрольори наблюдават тихата стая от остъклено помещение, което заема цяла стена. Те уведомяват операторите за всички поръчки от други учреждения и повторно проверяват промените в насочването на сателитите.

Контрольорът Стивън Винс беше стар приятел от колежа на Мат Стол. И двамата завършиха като първенци на випуска си Масачузетския технически университет, имаха три съвместни патента за изкуствени неврони за силиконови мозъци и заеха първите две места в едно национално състезание с рекламна цел, постигайки най-високите резултати в играта на „Джагуар“ — „Тревър Макфър“. Ръководството на „Атари“ трябваше да се съгласи да доплатят, тъй като играта на Стол продължи часове след затварянето на търговския център, където се провеждаше. Единствената страст, която не споделяха, беше любовта на Винс към вдигането на тежести, което подсказа на съпругите им как да ги прекръстят: Хардуер и Софтуер.

Съобщението на Стол пристигна по електронната поща малко преди осем часа — началото на смяната на Винс — точно когато той сядаше на чаша кафе и шоколадова кифличка.

— Аз ще се заема с това — каза той на нощния контрольор Сам Калвин.

Винс придърпа стола си на колелца пред монитора и спря да дъвче, щом прочете съобщението.

„«Фейсхъгър» успя. Вече действа. Изпрати 39/126/400/ Софт. Провери ваше извънземно?“

— Ха така… — измърмори Винс.

— Que pasa 4 4 Какво става (исп.). — Б.пр. , Бързоръки? — попита Калвин. Нощният и дневният заместник-контрольор също се приближиха.

— Фейсхъгър? — попита дневният помощник-контрольор Фред Ландуер. — Какво е това?

— От филма „Извънземен“. Онова нещо, дето слагаше бебета от космоса в хората — като в инкубатори. Мат Стол твърди, че имат вирус, което означава, че и ние — също. Иска да види и Пхенян. — Винс вдигна телефона. — Моника, хвърли едно оченце на дължина 39, ширина 126, увеличение 400 и го изпрати на Мат Стол в Оперативния център. Без да го копираш. — Затвори. — Фред, направи диагностика на нашия софтуер. Виж дали всичко е наред.

— Нещо определено ли търся?

— Не знам. Просто прегледай всичко и виж кое ще изписка.

Винс се обърна към компютъра си и написа:

„Търся Честбъстър. Сритай по задника Рипли. 39/126/ 400. Пусни по компютъра.“

Изпрати съобщението и се загледа в редиците монитори. Все още му беше трудно да повярва. Стол беше измислил възможно най-непроницаемата за вируси система. Ако е компрометирана — това бе нещо страхотно. Съчувстваше на приятеля си, но знаеше, че също като него Стол навярно тайничко е възхитен от факта, че някой е успял да го направи… И твърдо решен да разнищи цялата история докрай.

Майор Ли отдаде чест при влизането си в кабинета на Норбом и генералът също му козирува.

— Грег Доналд — представи ги той един на друг, — мисля, че познаваш майор Ким Ли.

— Да, срещали сме се — потвърди Доналд и изтри устата си със салфетка. Стана и протегна ръка на майора. — Преди няколко години на парада в Тегу, ако не греша.

— Впечатлен и поласкан съм, че си спомняте — каза Ли. — По официална работа ли сте тук?

— Не. Лично е. Съпругата ми… беше убита днес следобед при експлозията.

— Моите съболезнования, сър.

— Вие какво мислите за атентата, майоре? — попита Норбом.

— Нареждането е дошло от Пхенян, навярно от самия президент.

— Доста убеден ми се виждате — намеси се Доналд.

— А вие не сте ли?

— Не, не напълно. И Ким Хван от КЦРУ не е. Уликите са много слаби.

— Но не и мотивът — възрази Ли. — Понесли сте тежка загуба, господин посланик, и аз ви съчувствам. Обаче все пак врагът е като вълк — сменил си е козината, но не и нрава. Те ще се опитат да ни нанесат удар, все едно как — като поведат война или като захапят икономиката ни. Ще гледат да ни унищожат.

В очите на Доналд се появи тъга и той погледна встрани. И сега, както и през петдесетте години, най-голямата пречка за траен мир представляваха не алчността, териториалните спорове или съмненията как точно да бъдат обединени две отделни правителства. Тези проблеми бяха сериозни, но не и непреодолими. Най-голямото препятствие се криеше в подозрителността и дълбоко заложената омраза, която изпитваха толкова много хора от една и съща нация. Ставаше му мъчно, когато си помислеше, че истинското обединение няма да бъде постигнато, докато поколението, понесло ударите на войната, не се смени.

— Това е работа на Ким Хван — намеси се генерал Норбом, — така че защо не я оставим на него, майоре?