Том Клэнси - Оперативен център

— Шестнадесет километра надолу по хълмовете означава още шестнадесет обратно нагоре, за да ни приберат.

— Така е. Не е много добра стратегия за оттегляне, особено ако частите, разположени там, ни търсят.

Скуайърс посочи нодоните.

— Нали нямат бомби на тия неща?

— Независимо от всичкото ура в пресата, не са напреднали чак дотам в техниката — поясни Роджърс, без да откъсва очи от картата. — Въпреки че ако имаше по стотина килограма тротил на парче, хубавичко могат да разпердушинят Сеул. — Той прехапа устни. — Май се сетих, Чарли. Ще скочим чак като стигнем на около осем километра южно оттам — противникът никога не би го предположил.

— Я пак да чуя? — Подполковникът присви очи. — Сами ли ще си усложняваме живота?

— Не, ще го улесним. Ключът към измъкването ни е не да бягаме, а да се бием и после да се оттеглим на спокойствие. В началото на втори век от нашата ера по време на първата кампания на император Траян легионерската пехота на римляните била нападната от малка група даки в подножието на Карпатите. Даките се изправили с голи гърди и леки копия срещу броните и тежките пики на римляните и все пак победили. Нападнали ги сред нощ, изненадали ги и после ги увлекли към хълмовете, където легионерите били принудени да се разгърнат. Когато се разпръснали, даките, разпределени по двойки, започнали да ги унищожават един по един. Римляните били избити и даките се върнали необезпокоявани в лагера си.

— Май ставаше дума за копия, сър.

— Няма значение. Ако ни открият, ще ги отклоним, а после вадим ножовете. Противникът няма да посмее да стреля посред нощ из хълмовете, защото могат да улучат своите.

Скуайърс погледна картата.

— Карпатите май не са били особено родни на римляните. А даките са познавали терена така добре, както корейците — своя.

— Прав си. Но пък ние разполагаме с нещо, което даките не са имали.

— Конгресът, който иска да ни отреже скалповете ли?

Роджърс се засмя и посочи черната си чантичка.

— ЕТХ.

— Моля?

— Нещичко, което измъдрихме с Мат Стол. Ще ти разкажа, като приключим с обсъждането на плана.

Ким Чон се питаше дали са разгадали шифъра.

От седемнадесет месеца свиреше на пиано в бара на Бай Гун и предаваше чрез музиката съобщения на мъжете и жените, които се появяваха тук на неопределени интервали. През цялото време знаеше, че я следят агентите на КЦРУ — някои от тях елегантни, други красиви, трети мърляви… Всички те добре се преструваха и се вживяваха в ролята си на преуспяващи бизнесмени, фотомодели, работници или войници. Но Ким беше съвсем наясно. Човек, който може да запамети наизуст цели музикални пиеси, запомня и някои характерни черти, нечий особен смях или обувки. Защо тайните агенти толкова се стараят да изменят облеклото, грима или прическата си, а идват пак със същите обувки, държат цигарите си по определен начин или първо изяждат бадемите от купата с ядки? Даже господин Гун забеляза, че опърпаният бохем, който се отбиваше от време на време, има същия лош дъх като войника, който наминаваше веднъж седмично.

Ако ще играеш роля, трябва да я играеш докрай.

Тази вечер жената, която Ким беше кръстила за себе си Евичка, отново беше тук. Стройната дама винаги пълнеше чашата си с много лед — беше съвсем явно, че е привърженик на здравословния начин на живот, не е свикнала да пие и не дави мъката си в усамотение, а ближе уискито си едва-едва, за да надава око и ухо към пианистката.

Ким реши да я подкокороса.

Премина от „Най-лошото, което може да ти се случи“ на „Ти си най-добрият“ — винаги изпращаше съобщенията си под формата на песни от филми. Изсвири първата нота от втория такт — „ла“ с една октава по-ниско, задържа на „до“ и накрая изсвири целия двадесети такт без педал.

Всеки, който добре знае мелодията, би усетил разликите. „Ла“ и „до“, които се обозначаваха със С и А в солфежа, не си бяха на мястото, а педалът съответстваше на буква от азбуката — в случая „Т“.

Беше съставила думата „САТ“ 6 6 Cat (англ.) — котка. — Б.пр. и се питаше дали тия от КЦРУ ще разберат, че се отнася за тях — в нейната система нямаше съотношение и повторяемост на буквите и всеки криптограф би се озорил, ако търси обичайното за шифрите заместване или характерно подреждане. Ким видя как нейният човек си тръгна. Евичка също го забеляза, но не тръгна след него — сигурно някой друг щеше да го проследи. Нам твърдеше, че досега не е водил опашка до дома си, само че той беше стар и полусляп и когато дойдеше, изпиваше почти всичките пари, които Ким му плащаше. Можеше да си представи в какви главоблъсканици изпадат ония от КЦРУ когато се опитват да открият как Нам и останалите й „пощенски кутии“ предават съобщенията си.