Том Клэнси - Буферна зона

От скалата към него посягаха ръце. Силният вятър го крепеше прав. Някой свали радиото, докато друг се опитваше да откачи въжето.

Изведнъж някой пред него вдигна автомата си АК-47 и изстреля един откос над главата си. Найлоновото въже изплющя и вятърът блъсна Фрайдей напред. Нечии ръце сграбчиха якето му и го издърпаха на скалата. Вятърът все още го подмяташе и той нямаше чувството, че е стъпил на твърда земя. Легна по корем и се опита да си поеме въздух с наранените си дробове. Беше с лице към долината и видя как хеликоптерът пада надолу в бавна, мързелива спирала.

После, само миг по-късно, спря да се върти. Хеликоптерът падна с опашката надолу, целеустремено и решително като огромно перце за бадминтон. Набра скорост и изчезна сред гъстите, ниски облаци.

Секунда по-късно Фрайдей чу силен трясък, който отекна над цялата долина. Едновременно с него избухна оранжевочервено зарево, което се разля сред облаците като боя.

Фрайдей обаче нямаше време да оплаква смъртта на капитан Назир. Ръцете, които го бяха спасили, го вдигнаха на крака и го опряха в близката скала.

Една жена мушна дулото на пистолета си под брадичката му и го накара да я погледне. Лицето й беше премръзнало, а очите й маниакално блестяха. От кичурите коса, подали се изпод качулката, висяха ледени висулки.

— Кой си ти? — изкрещя тя, за да надвика свистящия вятър.

— Аз съм Рон Фрайдей от американското разузнаване — провикна се и той. — Ти ли си лидерът на МСК?

— Да, аз съм! — отвърна тя.

— Чудесно — каза той. — Точно теб търсех. Теб и Нанда. Тя с вас ли е?

— Защо? — изкрещя жената.

— Защото тя може би е единственият човек, който би могъл да спре ядреното унищожение на страната ти.

— Какво, по дяволите, стана? — възкликна Боб Хърбърт.

Шефът на разузнаването на Оперативния център седеше зад бюрото в затъмнения си офис. От известно време се взираше в монитора с притворени очи, докато видяното изображение не го събуди напълно. Той веднага натисна бутона за преизбиране и се свърза със Стивън Вийнс от НРС.

— Изглежда, че някакъв хеликоптер се разби — каза Вийнс.

— Хеликоптер — каза Хърбърт. Това беше по-скоро въпрос, отколкото потвърждение.

— Заспал ли беше? — попита Вийнс.

— Да, бях притворил очи — отвърна Хърбърт. — Какво стана?

— Видяхме само опашката на хеликоптера да се приближава към скалите и въже, по което се спуснаха двама мъже. Изглежда, групата е отвела мъжете, а хеликоптерът се е разбил. Не разполагахме с достатъчно широк визуален диапазон, за да сме сигурни какво се е случило.

— Фрайдей имаше хеликоптер — каза Хърбърт. — Дали не е бил той?

— Не знаем кой се спусна по въжето — отвърна Вийнс. — Единият май носеше радио. Със сигурност беше някаква електроника. Не приличаше на американско разузнавателно съоръжение.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Хърбърт.

— Боб? — извика Вийнс. — Ако е бил хеликоптер на индийските военновъздушни сили, бързо ще разберем къде точно се е разбил. Но дори и да не е индийски, експлозията ще бъде регистрирана от техните сателити и сеизмичната апаратура.

— Знам — отвърна Хърбърт. Ръководителят на разузнаването постави разговора с Вийнс на изчакване и се обади в кабинета на Ханк Люис. Офицерът от АНС още не беше пристигнал. Хърбърт набра номера на клетъчния му телефон, но там се включваше гласова поща. Или беше изключен, или беше извън обхват. Хърбърт изпсува и опита да се свърже с Люис на домашния му номер. Прекъсна го по средата на бръсненето.

Хърбърт разказа на директора на АНС какво се беше случило и го попита знае ли със сигурност дали Фрайдей е в Джудар.

— Мога само да предполагам — каза Люис. — Не съм говорил с него от последния конферентен разговор.

— Може ли да се свържеш с него по някакъв начин? — попита Хърбърт.

— Само ако е в хеликоптера — отвърна Люис.

— А клетъчният му телефон? — настоя Хърбърт.

— Не съм пробвал — призна Люис. — Но ще бъде трудно, особено ако е в движение, високо в планините.

— Вярно е. А радиото?

— Контактувахме с него по една от честотите на НАТО, но не разполагам с координатите у дома.

— Е, можем да проследим обратно назад сигнала и да го открием — каза Хърбърт. — Благодаря. Ще те уведомя, когато имаме повече информация.

Хърбърт прекрати разговора и погледна часовника в компютъра си. Беше шест и половина. Кевин Къстър, директорът по електронни комуникации на Оперативния център, вече трябваше да е в офиса си. Хърбърт се обади.