Том Клэнси - Буферна зона

Къстър беше тридесет и две годишен възпитаник на Масачузетския технологичен институт и далечен роднина на генерал Джордж Армстронг Къстър по линия на брата на генерала, Невин. Военната служба беше традиция в семейство Къстър и Кевин беше прекарал две години в армията, преди да приеме длъжност в ЦРУ. Там работи три години, докато не беше отмъкнат от Боб Хърбърт. Къстър беше хронично най-оптимистичният, най-веселият и най-способният човек, когото Хърбърт беше срещал.

Къстър помоли Хърбърт да изчака, докато му предостави нужната информация. Не му каза „Ще я събера и ще ти се обадя по-късно“, а „Не затваряй. Ще я имаш след секунда“. Така и стана.

— Я да видим — каза Къстър. — Според регистъра на АНС обаждането е с входящи данни 101.736, 123.0 херца, на честота 855. Мога да се свържа с източника на обаждането, ако желаеш.

— Свържи ме — съгласи се Хърбърт.

Секунда по-късно Хърбърт чу иззвъняване.

— Сега ще затварям — каза Къстър. — Има ли нещо друго?

— Всъщност има. Бих искал да се обадиш на Пол Худ и да го прикачиш към този разговор.

Къстър потвърди, че ще го направи. Радиото отново иззвъня. После за трети път. После за четвърти път.

— Боб, какво има? — попита Худ. Звучеше някак замаян. Сигурно и той беше подремнал.

— Двамата с Вийнс току-що видяхме как пакистанската група свали двама мъже от хеликоптер, който очевидно се разби — осведоми го Хърбърт. Радиото иззвъня за пети път. — Опитваме се да потвърдим, че единият от тях е Рон Фрайдей.

— Мислех, че е на път за Джудар — отбеляза Худ.

— Именно — отвърна Хърбърт.

Радиото иззвъня още два пъти, преди някой да отговори. И този някой определено не беше Фрайдей.

— Кой е? — попита женски глас.

— Тук база 855 — каза Хърбърт, използвайки кодовия идентификационен номер. — Кой е там?

— Някой, в чиито ръце са вашето радио и неговият оператор — отвърна жената. — Току-що го спасих от сигурна смърт. Но снизхождението ми може би е само временно.

Акцентът на жената определено принадлежеше към онзи регион. Хърбърт щеше да го определи още по-точно, ако не му пречеше свистящият вятър около нея. Освен това жената беше умна. Каза само, че тя е спасила живота на Фрайдей. Не спомена за останалите от групата или другия мъж, който се беше спуснал от хеликоптера. Беше дала на Хърбърт възможно най-малко информация.

Хърбърт натисна бутона за изключване на звука.

— Пол, предлагам да поговорим с нея — каза той бързо и настоятелно. — Трябва да й съобщим, че Ударният отряд е на път към тях.

— Този канал не е сигурен, нали? — попита Худ.

— Не е — призна Хърбърт.

— Фрайдей вероятно ще й го каже.

— Той е слязъл от индийски хеликоптер. Може би няма да му повярват. Нека да й дам поне обща информация.

— Внимателно, Боб — предупреди го Худ. — Не искам да й казваш кои точно сме ние.

Хърбърт натисна копчето за звука.

— Слушай — обърна се той към жената. — Ние сме от американското разузнаване. Човекът, когото сте заловили, работи за нас.

— Той ми каза, че последното му име е Фрайдей — обади се жената. — Какво е първото му име?

— Рон — отвърна Хърбърт.

— Добре — каза жената. — Какво искате от нас?

— Искаме да се приберете у дома живи. — Хърбърт внимателно претегли следващите си думи, в случай че някой ги подслушваше. — Знаем какво се случи в Шринагар. Знаем какво е извършила вашата група и какво не е извършила.

Нямаше нужда да казва нищо повече. Тя си знаеше останалото. Настъпи кратка тишина.

— Защо искате да ни помогнете? — най-накрая попита жената.

— Защото вярваме, че отмъщението ще бъде жестоко и крайно — информира я Хърбърт. — Не срещу вас, а срещу вашата нация.

— Вашият човек, Фрайдей, знае ли за това? — попита тя.

— Да, знае това и още много неща. И той не е сам.

— Да, спасихме и един стар фермер…

— Не това имах предвид — подчерта Хърбърт.

Отново настъпи тишина. Хърбърт си представи как жената оглежда небесата за други хеликоптери.

— Разбирам — каза тя. — Ще говоря с него. Американско разузнаване, не знам дали мога да взема това радио със себе си — продължи жената. — Ако има още нещо, което трябва да знам, по-добре ми го кажи сега.

Хърбърт се замисли.

— Да, има още нещо — каза той. Говореше високо и ясно, за да е сигурен, че тя няма да пропусне някоя от думите му. — Помагаме ви, защото пасивността би довела до безпрецедентно човешко бедствие. Аз не уважавам терористите.

— Американско разузнаване — каза тя, използвайки фразата, сякаш беше името на Хърбърт. — Нищо не съм изгубила. Ако светът ни беше уважавал преди, нямаше да има нужда от тероризъм.