Апу седеше на сгъваем стол в широкото багажно отделение. Това дори не беше истински стол, а по-скоро представляваше пластмасова дъска с панти, върху която беше поставена възглавница. Фермерът се беше протегнал напред и се взираше през стъклото, което разделяше багажното отделение от пилотската кабина. От време на време поглеждаше и през прозореца с тревожно изражение на лицето си. Фрайдей умееше да разгадава израженията на хората. Фермерът не се притесняваше дали ще открие внучката си. В очите му, както и в тъжната извивка на устните му, се четеше отчаяние. Може би Апу беше обхождал планините на младини. Очевидно познаваше и хълмовете отвъд предпланините. Но със сигурност не беше стигал толкова далече, нито пък се беше изкачвал на такава височина. Погледът му за пръв път се рееше по оголените върхове. Никога не беше чувал безспирния рев на вятъра, който заглушаваше мощните 671-киловатови ротори, нито пък беше усещал непоносимия студ, който проникваше през облицованите с брезент метални стени на машината. Фермерът осъзнаваше, че ако не намереха Нанда скоро, шансовете й за оцеляване не бяха добри.
Хеликоптерът продължи към контролираната зона. Никой от пътниците в него не забелязваше терористите. Фрайдей не беше твърде притеснен. Все още не бяха обходили южната част на планинската верига.
Изведнъж се случи нещо неочаквано. Фрайдей чу глас в каската си. Глас, който определено не принадлежеше на капитан Назир.
— Зона три отрицателна — каза далечният пукащ глас. — Повтарям, зона три отрицателна.
Секунда по-късно гласът изчезна.
Фрайдей се увери, че превключвателят на комуникационния панел, който управляваше слушалките, е настроен на „вътрешен“, а не „външен“. Това означаваше, че можеха да комуникират само в рамките на пилотската кабина, но не и с външен човек.
— Кой беше това? — попита Фрайдей.
Назир бавно поклати глава.
— Тази комуникация не идва от контролната кула. — Кормилото силно се тресеше. Той го стискаше здраво с двете си ръце и не искаше да отпуска хватката. — Виждаш ли жълтия бутон под комуникационния панел? — попита той.
— Да — отвърна Фрайдей.
— Това е антената — каза Назир. — Бутни я веднъж, после превключи на външен сигнал.
Фрайдей изпълни указанията. Веднага щом натисна бутона, гласовете се върнаха и бяха много по-ясни. Проверяваха други зони. На малкия зелен радар се появи мигаща точка. Сигналът идваше от северозапад. Фрайдей отново превключи на вътрешна комуникация.
— По-добре да го проверим — каза той.
— Не може да е пакистански спасителен отряд — каза Назир. — Те нямаше да си комуникират на тази честота.
— Знам — отвърна Фрайдей. — Контролираната зона не е далеч от тук. Тревожа се, че това може да е индийски отряд.
— Обхващат различни зони — отбеляза Назир. — Прилича ми на стандартна претърсваща маневра. Да се свържем ли с тях?
— Защо? — попита Фрайдей.
— Може би разполагат с разузнавателни сведения за местонахождението на групата. Посоката, в която са тръгнали, може да подскаже нещо.
— Не — отвърна Фрайдей. — Не искам да губя нито време, нито гориво.
— А какво ще правим, ако те се свържат с нас? — попита Назир. — Радарите на контролираната зона могат да ни засекат, тъй като се намираме в самия край на планинската верига. Ако ни помолят да се включим в издирването?
— Ще им кажем, че провеждаме рутинно разузнаване и че тъкмо се връщаме в Каргил — каза Фрайдей.
Апу провря дребната си, жилава ръка през отвора на кабината и потупа Фрайдей по рамото.
— Наред ли е всичко? — изкрещя той.
Фрайдей кимна. В същия миг той забеляза, че под една надвиснала скала на около сто стъпки надолу се издигат облачета сняг.
— Задръж! — кресна той на Назир.
Хеликоптерът забави ход. Рон Фрайдей се наведе към едната страна. Снежните облачета бяха концентрирани в малък участък и се придвижваха на север. Вероятно бяха причинени от някое животно, което си проправяше път през камъните, или може би бяха резултат от завихрянето на вятъра. Беше невъзможно да се определи заради надвисналата скала. Слънцето беше зад върха и нямаше как да хвърли сенки в този район.
— Видя ли това? — попита Фрайдей.
Назир кимна.
— Приземи хеликоптера, но бавно — каза Фрайдей.
Хеликоптерът веднага започна да се спуска и да се отдалечава от скалата. През прозореца се ширна необятната планинска верига. Напластените кафеникаво-пурпурни скални слоеве представляваха зашеметяваща гледка. Върховете бяха покрити със сняг и Фрайдей виждаше как светлокремавите му пелени се стелят над околните възвишения като спускащи се театрални завеси. Слънцето изряза красива дъга сред влажната виелица. Масивната й арка беше по-блестяща от всичко, което Фрайдей беше виждал. Въпреки че нямаше време да се наслаждава на гледката, Фрайдей за секунда се почувства като истински бог.
Читать дальше