Том Клэнси - Буферна зона

— Господин Фрайдей, това е политически въпрос, а не проблем на военната тактика — отвърна Роджърс. — Ако мисията ни приключи успешно, тогава Вашингтон ще проправи някои от тези пътища, за които говориш.

Роджърс понечи да мине край Фрайдей, като Апу все още беше вкопчен в ръката му. Агентът на АНС сложи ръка на рамото на генерала и го спря.

— Вашингтон е безпомощен — каза той. — Политиците живеят на повърхността. Те са актьори. Участват в публични разпри и все се преструват, когато населението може да ги гледа, да освирква едни и да се радва на други. Ние сме хората, които имат значение. Ние дълбаем отвътре. Ние правим тунелите. Ние контролираме пътищата.

— Фрайдей, отдръпни се — каза Роджърс.

Вече ставаше въпрос за сила на волята. Роджърс нямаше време за тези неща.

— Ще се отдръпна — каза Фрайдей. — Тръгвам заедно с Нанда към контролираната зона. Двама души ще успеят да я прекосят.

Роджърс се канеше да го избута настрани, когато почувства нещо. Със стъпалата си усети слаба, бърза вибрация. Секунда по-късно тя стана по-отчетлива. Изкатери се нагоре по глезените му.

— Дай ми факлата! — изненадващо нареди Роджърс.

— Какво? — не разбра Фрайдей.

Роджърс се наведе напред.

— Самуел, не включвай фенерчето.

— Няма — отвърна той. — Усещам го!

— Какво усещаш? — попита Нанда.

— Мамка му — изведнъж каза Фрайдей. Очевидно и той го беше почувствал и знаеше какво означава. — Мамка му.

Роджърс издърпа факлата от ръката на Фрайдей. Агентът от АНС беше изненадан и не направи опити да я задържи. Роджърс вдигна факлата над главата си и огледа околността. Отдясно, на около четиристотин ярда разстояние, се издигаше масив от лед. Простираше се в продължение на мили в двете посоки. Върхът на формированието се губеше в тъмнината.

Роджърс подаде факлата на Нанда.

— Тръгвайте към върха — нареди той. — Самуел! Следвай Нанда!

Самуел вече тичаше към тях.

— Добре — изкрещя той.

— Дядо ми! — възкликна Нанда.

— Ще се погрижа за него — увери я Роджърс. Погледна към Фрайдей. — Нали искаше сила? Е, имаш я. Защити момичето, копеле такова.

Фрайдей се обърна и се втурна след Нанда, като ту бягаше, ту се плъзгаше по леда. Роджърс се наведе към Апу.

— Ще трябва да се придвижим възможно най-бързо — каза в ухото му той. — Дръж се здраво.

— Добре — отвърна Апу.

Мъжете се понесоха към върха с максимална скорост. Сега вече вибрациите бяха достатъчно силни, за да разтърсят цялото тяло на Роджърс. Секунда по-късно се чу и ревът на мотори и ниско над хоризонта се появи индийски хеликоптер.

Мощният хеликоптер „Микоян“ Ми-35, руско производство, стремително се носеше ниско над глетчера. Двучленният му екипаж внимателно наблюдаваше ледената повърхност 155 фута по-надолу. Летяха почти без никакво осветление, за да сведат до минимум вероятността хеликоптерът да бъде забелязан от земята и превърнат в мишена. Радарът щеше да попречи на евентуален сблъсък с кулите от лед. Шлемовете с очила за нощно виждане, както и ниската височина щяха да им позволят издирването на плячката.

Моделът Ми-35 е водещият щурмови хеликоптер на индийските военновъздушни сили. Оборудван с четирицилиндрови, едрокалибрени картечници и шест противотанкови ракети, той е натоварен със задачата да спира всякакви наземни въоръжени операции — от мащабни атаки до проникване в тила.

Екипажът поддържаше максимална скорост. Мъжете не искаха да остават навън по-дълго от необходимото. Дори при това сравнително ниско ниво на надморска височина от глетчера лъхаше жесток студ. Силни ветрове връхлитаха изневиделица откъм планините и можеха да ускорят замръзването на инсталациите и оборудването. Наземните сили имаха възможността да спрат и да размразят заледената екипировка. Пилотите на хеликоптери не разполагаха с подобен лукс. Те обикновено откриваха, че има проблем, когато вече беше твърде късно, когато главното или опашното витло просто спираха да се въртят.

За късмет екипажът успя да забележи „вероятната цел“ само седемдесет минути след излитането. Вторият пилот докладва за откритието на майор Пюри.

— Виждаме петима души, които бягат по леда — съобщи войникът.

— Бягат? — учуди се майор Пюри.

— Да — отвърна войникът. — Не приличат на местни жители. Единият е облечен в специална екипировка за скокове на голяма надморска височина.

— Бяла? — попита Пюри.

— Да.