Том Клэнси - Буферна зона

— Може би е трябвало да го открием — каза Пюри. — По този начин могат да ни подават грешна информация. — Още докато произнасяше думите обаче, Пюри осъзна, че това няма смисъл. Американците нямаше как да знаят, че индийският разузнавателен отряд е на път за мястото.

Пюри започна да обмисля възможните сценарии. Вероятно хеликоптерът е бил изпратен в долината, за да подкрепи тайната операция на американците. Може би е трябвало да изтегли войниците след приключване на мисията. Ето защо нямаше непосредствен план за отстъпление. Може би американците е трябвало само да се свържат с пакистанците и да ги придружат до границата.

В следващия миг прозрението го разтърси. Може би това все още беше тяхната задача.

— Сержант, можете ли да стигнете до източника на топлината, и то възможно най-бързо? — попита майор Пюри.

— Разбира се — отвърна Балия. — Какво мислите, че става, сър?

— Не съм сигурен — отвърна майор Пюри. — Има вероятност някой от американците да е оцелял и да се е присъединил към пакистанската група на платото. А други парашутисти може да са били отнесени от вятъра далеч от долината.

— И смятате, че двете групи се опитват да поддържат връзка, за да се намерят? — попита сержант Балия.

— Възможно е — каза Пюри.

Майорът погледна нагоре към платото, което войниците му се готвеха да изкачат. Върхът беше тъмен, но очертанията му се виждаха на фона на облаците. Освен за присъствието на американските парашутисти, той не беше сигурен, че терористите са там, горе. Ами ако не бяха? Ами ако скокът на американците беше заблуждаваща маневра? Най-прекият път за Пакистан от този район минаваше през глетчера Сиячин, през сектора на Трета база.

Точно през неговото командване.

— Сержант, отправете се в преследване на сиячинския елемент — взе решение Пюри. — Ще изискам незабавна въздушна подкрепа в този район.

— През нощта?

— През нощта — каза Пюри. — Капитан Ананд познава местността. Ще успее да закара тежко въоръжения хеликоптер до целта. Искам да си там, в случай че попаднете на врагове и те се окопаят на места, които ракетите не могат да достигнат.

— Тръгваме, сър — отвърна сержантът. — Ще можем да докладваме след около два часа.

— Точно толкова време ще е необходимо на хеликоптера да пристигне — каза Пюри. — Успех, сержант.

Балия благодари и се оттегли.

Майорът се приближи към офицера по комуникациите и пожела да говори с базата. Пюри щеше да осведоми капитан Ананд за случващото се и да заповяда изпращането на въздушно разузнаване. Щеше да се погрижи операцията да бъде възможно най-безшумна. Ананд трябваше да използва само един хеликоптер, като нямаше да има нужда от комуникационна връзка с базата. Дори и пакистанците да не можеха да разтълкуват кодираните съобщения, внезапното увеличение в радиотрафика щеше да сигнализира, че нещо става.

Докато чакаше да го свържат с капитан Ананд, той заповяда на лейтенанта, който отговаряше за изкачването, да привърши подготовка, но да отложи началото на самата операция. Можеха да си позволят да изчакат два часа, преди да рискуват с изкачването. Пакистанците на платото нямаше къде да отидат.

Ако там наистина имаше пакистанци.

Когато Майк Роджърс беше на новобрански тренировъчен лагер, инструкторът му каза нещо, което той изобщо не повярва.

Името на инструктора беше Глен „Чука“ Шийни. И Чука каза, че когато противникът бъде ранен по време на атака, съществува твърде голяма вероятност той да не усети физическа болка.

„Тялото игнорира несмъртоносното нараняване“, учеше ги той. „Всички телесни течности се стичат там като резерва, сковават болката от юмручен удар, наръгване с нож или дори куршум и подхранват нуждата да се отвърне подобаващо“.

Роджърс не вярваше на тези думи, докато не попадна за пръв път в ръкопашна схватка във Виетконг. Американски и виетконгски разузнавателни отряди буквално налетяха един на друг по време на патрул северно от Бо Дюк, близо до границата с Камбоджа. Роджърс беше наръган с нож високо в лявата ръка, но не усети болка, докато битката не приключи. Един от приятелите му беше улучен от куршум в хълбока и продължи да се бие. Когато отрядът се върна в лагера и лекарите позакърпиха оцелелите, един от другарите на Роджърс му даде черна превръзка, на която с маслен червен молив беше написано следното: „Боли само когато спра да се бия.“

Вярно беше. Още повече — нямаше време да го заболи. Не и когато от него зависеше животът на други хора.