Том Клэнси - Огледален образ

За малко повече от четиридесет и пет минути двамата стигнаха до брега. Пристигнаха в парка, който беше сравнително пуст покрай брега. Редник Джордж използва въжето, за да завърже лодката за един от многобройните пилони. Докато нахлузваше раницата си, Пеги високо ругаеше на руски нуждата от проверки на шамандурите в толкова студено време. Едновременно с това тя се оглеждаше. Най-близкият човек се намираше на около двеста метра. Беше художник, седнал върху сгъваемо столче под едно дърво, който рисуваше с въглен портрета на някаква руса туристка, докато приятелят й гледаше с одобрение работата му. Жената зяпаше към тях. Но даже и да ги беше видяла, тя не реагира. По засенчената пътека на няколко метра зад групата мина милиционер, а на близката пейка дремеше брадат мъж с уокмен върху гърдите си и легнало откъм краката му върху тревата куче санбернарска порода. Покрай художника притича спортуваща девойка в анцуг. Пеги никога не си беше представяла, че в Русия има хора, които спортуват за удоволствие или пък че изобщо имат свободно време за такива занимания. Тази картина й се видя странна.

На по-малко от три километра на юг от парка, на летището кацаха самолети. Бученето на двигателите им нарушаваше спокойствието на пейзажа. Но това си беше парадоксът на Русия — бруталните звуци на модерните дни, които все пак даваха възможност да се любуваш на старинната й красота. Тя погледна на север към града. Въпреки мъгливия въздух се виждаха редиците сини, златни и бели куполи и готически остриета, бронзовите статуи и ветровитите канали, както и безбройните плоски кафяви покриви. Приличаше повече на Венеция или Флоренция, отколкото на Лондон или Париж. Кийт трябва да е бил доволен от идването си тук.

Редник Джордж привърши работата си и се приближи до нея с раницата на рамо.

— Готово — каза той тихо.

Пеги погледна към широкото Петерхофско шосе на около километър и половина от тях. Според картата, ако вървяха по този път на изток, щяха да стигнат до станцията на метрото. После щяха да сменят влака на станция „Технологически институт“ и така да стигнат до Ермитажа.

Когато тръгнаха, Пеги задърдори бързо на руски нещо за състоянието на шамандурите и за това, че трябва да се осъвременят картите на теченията в залива.

Мъжът на пейката ги гледаше, докато отминаваха. Без да помръдва ръцете, които бе скръстил върху стомаха си, той заговори в малкото микрофонче, скрито под брадата му:

— Говори Ронаш. Двама моряци току-що слязоха на брега при парка и оставиха лодката си. И двамата носят раници и се насочват на изток.

Като въздъхна дълбоко, тайният съгледвач на Рузки обърна очи към красивата финландка и реши, че при следващата си задача сигурно ще се маскира като художник.

Вторник, 6:09 часа сутринта, Вашингтон

За Пол Худ нощта мина спокойно.

Успя да открие Шарън и децата в Блупърс още предната вечер и след като чу за сандвичите с желиран боб и коктейла с пуешки сладолед, той се изпъна върху канапето в кабинета си, докато Кърт Хардауей водеше нощната смяна. Бивш изпълнителен директор на „Сийн Корпорейшън“, която снабдяваше военните с навигационен софтуер, Хардауей беше умен и динамичен ръководител и познаваше добре управленските структури. Беше се пенсионирал на шестдесет и пет години като милионер и се шегуваше, че ако беше продавал разработките си на частници вместо на държавата, сигурно щеше да бъде милиардер. Веднъж беше казал на Худ: „Никога не съм пестил от качеството, независимо че държавата плащаше малко. Не искам някое момче, седнало пред пулта за управление, някога да си помисли, че «всичкият този боклук е доставен заради евтинията».“.

Неофициално след 6:00 часа вечерта и Пол Худ, и Майк Роджърс бяха свободни от работа. Официално обаче никой не беше свободен, докато не напуснеше сградата. И докато бяха тук, никой, нито директорът на нощната смяна Бил Абрам, нито Кърт Хардауей, не се опитваха „да вземат кокала на тези два песа“, както казваше Хардауей.

Докато лежеше така през нощта, събул обувките си и вдигнал крака върху страничната облегалка, той мислеше за семейството си. За хората, които не искаше да оставя без внимание, но като че ли успяваше да разочарова с всяко свое действие. Може би това беше неизбежно. Обикновено не обръщаш внимание на най-близките си, защото знаеш, че те са винаги у дома, когато се върнеш. Но това не помага да не се чувстваш неудобно пред тях. По ирония на съдбата той като че ли вчера бе доставил удоволствие на двама души, с които имаше най-малко общо: на Лиз Гордън и на Чарли Скуайърс. На първата, защото оцени работата й, като използва нейните данни по време на съвещанието, а на втория, защото му позволи да проведе толкова желаната от него, може би единствена в живота на човек мисия.