Том Клэнси - Огледален образ

— Разбрано, сър — каза най-накрая той.

— Във всеки вагон има войници. — Гласът на Роджърс издаваше умора, близка до изтощението. — Разгледах снимките на влака. Ще трябва да хвърлите гранатите със сълзотворен газ през прозорците, после да разоръжите войниците и да свалите всички от влака. Когато свършите, ние ще се свържем с Владивосток и ще им кажем къде точно могат да намерят пътниците. Ще ги снабдите с колкото можете да отделите от своите средства за предпазване от студ, както и с известно количество храна.

— Разбрах.

— Мястото за изтеглянето ви е на моста, както ти бях казал по-рано. Ще ви вземат точно в полунощ. Машината, която ще ви вземе, ще остане на мястото на срещата осем минути, след което ще го напусне. Така че гледай да бъдете точни. Комисията по разузнаване на Конгреса не дава разрешение за повече време.

— Ще бъдем на мястото, сър.

— Аз изпитвам сериозни съмнения по този въпрос, Чарли, но като че ли нямаме алтернатива. Ако оставаше на мен, аз бих нападнал влака от въздуха — каза Роджърс. — Но кой знае защо Конгресът настръхва при мисълта, че могат да бъдат убити вражески войници. Предпочитат да рискуваме кожата на своите.

— За такава работа сме се наели, сър. Пък и ти ме познаваш, генерале. Аз харесвам тази работа.

— Знам — въздъхна Роджърс. — Но офицерът, който отговаря за охраната на влака, един лейтенант на име Никита Орлов, не е от хората, станали военни само заради службата. Според малкото информация, която имаме за него, той е боец. Син на герой космонавт, който има горещо желание да доказва себе си.

— Добре — каза Скуайърс. — Нямаше да ми е приятно да измина целия този път заради едната разходка.

— Полковник, сега разговаряш с мен — напомни му Роджърс. — Запази големите приказки за пред подчинените си. Извън спирането на този влак аз предпочитам защитниците ми да се завърнат у дома. Разбра ли ме?

— Напълно.

След като му пожела късмет, Роджърс прекъсна връзката и Скуайърс подаде слушалката на Иши Хонда. Радистът се върна на мястото си и Скуайърс погледна часовника си. Не беше си направил труда да го сверява с преминаването на различните часови зони.

„Още осем часа“ — помисли той. После скръсти ръце върху колана си, изпъна крака и затвори очи. Бяха изминали само седем месеца от времето, когато бе прекарал известно време в армейския научноизследователски център „Нейтик“ до Бостън, преди да постъпи в „Защитник“. Там той бе взел участие в експерименти, предназначени да се създаде материал за униформено облекло, което мигновено изменя цвета си като хамелеон в зависимост от заобикалящата го природа. Бе обличал униформи със светлочувствителни сензори, които регулираха светлоотражателните способности на облеклото. Беше там, докато химиците си играеха с гените на коприната, за да успеят да създадат синтетично влакно, което да променя цвета си автоматично. Бе правил опити да се движи в сравнително обемния, но забележителен електропроводим костюм, съдържащ течни оцветители между пластовете изкуствена материя с електрически натоварени частици, които променяха оцветяването на тъканта в зависимост от това, къде и с каква мощност е приложено електрическото поле. Спомни си как тогава си мислеше, че още преди края на този век камуфлажните костюми, невидимите „Стелт“, танкове и роботи ще направят възможно за Съединените щати да провеждат практически безкръвни войни. И как тогава учените, а не войниците ще стават герои…

Бе изненадан от откритието, че тази мисъл го натъжи, защото никой войник не ставаше такъв от желание да умира. Всички бойци, които някога бе познавал, не просто искаха да изпитат себе си, а бяха готови да рискуват живота си заради страната и другарите си. Без такава опасност, без такава цена и такава трудно спечелена победа той се съмняваше, че някой би ценил толкова много постигнатата свобода.

С тази мисъл и все още звучащия в ушите му глас на Роджърс, Скуайърс потъна в сън с убеждението, че поне винаги ще има детски игри в басейна на базата и понесъл сина си на рамене, той ще го окуражава, а редник Джордж ще пада театрално назад с изненадано лице…

Вторник, 2:06 часа следобед, Санкт Петербург

Няколко часа преди да достигнат руския бряг, Пеги Джеймс и Дейвид Джордж получиха двадесет и седем минути, за да се насладят на чистия утринен въздух на Финландския залив. После влязоха отново в миниподводницата и предприеха втората част от пътешествието си. Времето, което им отпуснаха, беше по-малко, отколкото се искаше на Пеги, но достатъчно, за да може да продължи.