Том Клэнси - Огледален образ

Точно когато Ивашин съобщи на полковника, че местният офицер от разузнаването Ронаш се е обадил в централата в града, Орлов разбра, че има само един начин да го направи.

Рузки взе слушалките и прилепи едната до ухото си. Заслуша мълчаливо, докато сержант Лизичев от местната милиция му разказваше какво е видял Ронаш.

Полковникът изви прикрепения към слушалките микрофон по-близо до устните си:

— Сержант — каза той. — Кажи на Ронаш да проследи тези двамата. Те са точно онези, които искаме. Вероятно ще влязат в метрото. Ако постъпят така, кажи му да се качи с тях и да осигури цивилни, които да ги следят на станцията за прекачване при Технологичния институт. Също да следят на станциите „Гостиний двор“ и Невски проспект. Те вероятно ще слязат на „Невски“ и аз ще посрещна вашите хора там. — Той послуша малко и продължи: — Шалче на червено и жълто райе. Да, ще ги намеря.

Рузки върна слушалките на Ивашин и после се насочи към Орлов. Спря до него и заговори:

— Вие служихте вярно на центъра и на Русия. И не сте направили нищо, заради което да ви осъждаме. Заради бъдещата си пенсия и кариерата на сина си трябва да продължавате да се държите така.

Орлов отвърна твърдо:

— Наглостта ви, полковник, е невероятна. В досието ви ще бъде вписано мъмрене. Имате ли да кажете още нещо?

Рузки го изгледа.

— Добре — продължи Орлов. Той посочи с глава към вратата. — Сега идете и се пригответе да изпълните заповедите. Моите заповеди. И докладвайте на министър Догин в Москва.

Той знаеше, че Рузки трябва да излезе, за да хване агентите, въпреки че за другите щеше да изглежда, сякаш се е подчинил на заповедта на Орлов.

Рузки се завъртя на пети, без да козирува, и побърза да напусне командния център. Орлов разбра, че полковникът нямаше да отстъпи ръководството на центъра, ако стане преврат. И точно в този момент усети, че тъкмо това наближава… И макар да остана в командния център, умът му беше зает с Рузки и с мисълта каква ли ще бъде следващата стъпка на полковника…

Вторник, 9:30 часа вечерта, Хабаровск

— В огледалото за обратно виждане забелязвам, че си имаме компания — каза пилотът Мат Мейзър на Скуайърс.

Три минути преди скока ръководителят на „Защитник“ бе дошъл в кабината, за да благодари на капитана за помощта. На радарния екран ясно се виждаха два самолета МИГ, които се приближаваха с около хиляда километра в час.

— Приготви се да пуснеш димната завеса — нареди Мейзър на помощника си Джон Барилик.

— Слушам. — Новобранецът, който иначе беше спокоен човек, яростно дъвчеше дъвката си през цялото време.

Самолетът беше хитро снабден с разширен резервоар за гориво, разделен на две независими части. От едната самолетът черпеше гориво за полета си, а другата можеше да бъде изпразнена с натискането на един бутон. Изтичането на горивото беше предназначено да осигури на самолета възможност да се измъкне, ако бъде забелязан. При необходимост те можеха да се гмурнат изведнъж надолу, за да не позволят да бъдат ударени или принудени да кацнат на руска земя. При тази близост до бреговата линия те можеха да избягат от преследващите ги самолети и да тръгнат обратно към дома.

Във всеки от случаите обаче Скуайърс знаеше, че самолетът Ил-76Т вероятно нямаше да може да ги върне.

— Как искате да постъпим, сър? — попита капитанът Скуайърс.

— Ние ще скочим. Аз ще уведомя оперативния център за случилото се и ще оставя на тях да измислят начин да ни измъкнат.

Капитанът пак погледна към екрана на радара.

— След около деветдесет секунди самолетите МИГ ще бъдат достатъчно близко, за да ви видят.

— Тогава ще скачаме по-бързо — каза Скуайърс.

— Вашият стил ми харесва, сър. — Капитанът му козирува.

Майсторът по скокове с парашут Скуайърс се втурна към помещението. Той реши да не казва на хората си какво се е случило. Засега. Екипът му трябваше да мисли за работата си. Въпреки че бе готов да щурмува и самия ад с всеки от войниците си, една странична тревога в неподходящо време за когото и да било от тях би могла да му струва живота.

В академията на ФБР в Куантико екипът на „Защитник“ се бе упражнявал за различни видове нападения от въздуха. От нощни скокове до непосредствени въздушни атаки, когато хората висяха от плазовете на хеликоптери и се приземяваха едновременно върху камбанарии на църкви, стръмни покриви и дори върху таваните на движещи се автобуси. Всеки от членовете притежаваше равновесието, издръжливостта и ума, необходими за работата им. Но онези изследвания, правени от лекарите, бяха проста работа: човекът или можеше да върши работата, или беше неподходящ за нея. Въпреки най-сериозните усилия на Лиз Гордън и нейния екип от психолози главният въпрос — как биха се държали хората в стресова ситуация при истинска мисия, когато няма спасителни екипи с мрежа, които да ги хванат, ако се плъзнат от покрива — си оставаше открит. Когато хората знаеха, че скалистият терен отдолу не е тренировъчната площадка в Кемп Доусън, Западна Вирджиния, а планините на Северна Корея или сибирската тундра.