Том Клэнси - Огледален образ

Щом защитниците се събраха около Скуайърс, те чуха далечен звук от двигатели, които не бяха само на самолета Ил-76Т.

— Струва ми се, че нашите си имат компания — обади се редник Еди Медина.

— Те знаят и всичко ще бъде наред — успокои го Скуайърс. — Хонда, монтирай сателитната антена. Всички останали да се приготвят за тръгване.

Докато останалите петима защитници се отдалечиха и започнаха да свързват куките и да прекарват въжетата за слизане по стената от върха, Скуайърс се свърза с оперативния център.

— Обаждане за събуждане — каза той, когато чу гласа на Майк Роджърс. — Как изглежда сутринта при вас?

— Слънчева и мека. Чарли, нали знаеш за МИГ-овете…

— Да, сър.

— Добре. Ние работим по този въпрос. Самолетът ще се отправи към Хокайдо, но няма да се връща. Работим върху вариант на първоначалния план. Бъдете на мястото за изтегляне в определеното време. Там ще има летателна машина.

— Разбрано.

Без да бъде казано нищо повече, Чарли разбра, че ако възникнеше проблем, на екипа му щеше да се наложи да намери място, където да се скрие. На картите им бяха отбелязани няколко такива места и групата щеше да се придвижи до най-близкото, ако възникнеше такава необходимост.

— Късмет — каза Роджърс, преди да прекъсне връзката.

Чарли подаде слушалката на Хонда. Докато радистът прибираше сателитната антена, Скуайърс използва времето да огледа терена. Не беше необходима неестествената зеленикава светлина на очилата за нощно виждане, за да изглежда местността по-мъртва и пустинна под яркия блясък на звездите. Железопътната линия се извиваше в плавен завой към тях. Идваше откъм равнината на изток и преминаваше през естествен проход между скалите, а после продължаваше направо през равнината, покрита с преспи и редки дървета. На юг бяха планините. В района цареше такава тишина, каквато не беше му се случвало да чуе. Единствените звуци идеха от свиренето на вятъра покрай шлема му и скърцането на ботите на хората от групата му в калта и скалите на върха.

Щом прибра антената, Хонда тръгна напред. И като хвърли поглед за последен път към хоризонта на изток, откъдето скоро щеше да се появи тяхната плячка, Скуайърс се насочи към мястото, където хората от екипа му тъкмо привършваха с подготовката си за спускане по склона.

Вторник, 9:32 часа вечерта, Хабаровск

Никита изпитваше тревожното чувство, че наблизо има самолет. Израснал в близост до космодрума, той винаги чуваше приближаването на хеликоптерите преди всеки друг. Можеше да разпознае машините по звука на двигателите им. Майка му твърдеше, че годините, прекарани от баща му в командните кабини на летателни апарати, са се отразили на гените му и са ги „изпълнили със самолетно гориво“. Никита не вярваше на това. Той просто обичаше летенето. Но му се струваше невъзможно да стане летец. Такъв летец, че да може да бъде сравняван с националния герой Сергей Орлов. Затова запази тази обич за себе си като една мечта, чиято магия не можеше да бъде споделена с никой друг.

Когато достигна до мястото, където релсите бяха покрити с дебела пелена от сняг, влакът забави движението си. Въпреки вятъра, виещ през платнените завеси на отворения прозорец, Никита чу характерния вой на двигателите на самолетите МИГ. Бяха два и се приближаваха от изток към транспортен самолет, който летеше над влака. Това не бяха първите самолетни двигатели, които чуваше по време на пътуването, но сега усещаше нещо различно.

Той показа глава от прозореца и насочи нагоре лявото си ухо. Макар че гъстият сняг не му позволяваше да види нищо, звуците се чуваха ясно. Той се заслуша внимателно. МИГ-овете не придружаваха Ил-76Т. Те го гонеха. И докато слушаше, чу как първо транспортният, а после и реактивните самолети се насочиха в обратна посока — на изток.

Това не беше нормално. Може би 76Т беше точно самолетът, за който го беше предупредил баща му.

Никита прибра главата си, цялата посипана със сняг.

— Свържи се с полковник Рузки по радиото — извика към ефрейтор Фьодоров, който седеше до масата и топлеше дланите си около фенера.

— Слушам. — Ефрейторът веднага се насочи към апарата.

Докато Фьодоров, приклекнал пред апарата, чакаше да бъде свързан чрез базата в Сахалин, очите на Никита огледаха цивилните граждани, които бяха качили във влака, и преценяваше мислено различни възможни обяснения на онова, което бе чул. Може някаква механична повреда да е накарала транспортния самолет да се върне, но тогава за какво му беше нужен ескорт. Дали някой не се опитваше да установи местонахождението на влака, за да им помогне? Може би баща му? Или генерал Косигин? Или може би някой друг?