Том Клэнси - Огледален образ

Не защото не ги уважаваше или се съмняваше в тях, Скуайърс скри информацията. Направи го, за да отстрани колкото е възможно по-надалеч каквото и да било разсейване от успешното изпълнение на мисията.

Защитниците бяха строени до вратата отпреди половин час. Всеки пет минути навигаторът съобщаваше на Скуайърс точните координати за в случай, че бъде необходимо да скочат по-рано. Докато стояха там, хората се готвеха за „инфил“ 14 14 Инфилтрация — тайно навлизане в територията на врага. — Б.пр. . Всеки проверяваше оръжията и раницата на другия, за да са сигурни, че са стегнати добре на гърдите, на гърба и отстрани, че товарът на гърба не пречи на парашута и няма да мръдне при разтварянето му. Тежкото оборудване беше опаковано в денкове, които трима от хората държаха за пет метра дълги колани, и то щеше да виси помежду им по време на полета надолу. Бойците проверяваха подплатените си с кожа шлемове, кислородните маски и очилата за нощно виждане. Това бяха очила с натъпкани с електроника стъкла и толкова тежки, че за да се държат пред очите, отзад на шлемовете бяха окачени специални противотежести. След неколкомесечни тренировки с тези очила по-голяма част от защитниците бяха установили, че обиколката на вратовете им се е увеличила поради заякването на вратните мускули. В последния момент преди скока вратата бе отворена и хората включиха маските си към бутилките с кислород, прикрепени встрани на телата им.

В кабината светнаха слаби кървавочервени лампички, а леденият вятър изфуча безжалостно вътре. Беше невъзможно да се чуе каквото и да било с изключение на воя на въздуха, но щом стигнаха над целта си и получиха сигнала за скок и лампичките светнаха в зелено, Скуайърс прекрачи навън, като се завъртя надясно, така че да пада с лице надолу в поза „жаба“. С крайчеца на окото си той видя втория член на екипа да скача — сержант Грей. После погледна големия кръгъл висотомер, закопчан върху лявата му китка.

Цифрите се сменяха бързо — десет хиляди и петстотин метра, десет хиляди, девет и петстотин. Скуайърс усети ледения въздух с тялото си дори и през специалното термооблекло. Той го притискаше не само с мразовития си дъх, а и с напрежението от налягането. Докато падаше, Скуайърс се изви в позиция за гмуркане и когато висотомерът му показа девет хиляди метра, дръпна сребристия пръстен на кордата за разтваряне. Последва меко разтърсване и краката му се разклатиха под него.

Докато се спускаше под тъмното безоблачно небе, въздухът определено се затопли, въпреки че все още температурата му беше под нулата. Докато членовете на екипа му се подравняваха по луминесцентните ивици на шлемовете на човека отдолу, Скуайърс огледа земята за ориентирите: железопътната линия, моста, върховете на планините. Всички си бяха на мястото и това позволи на Скуайърс малко да си отдъхне. Един от най-важните психологически аспекти в началото на всяка мисия беше да успеят да улучат целта си. Това не само караше войниците да се чувстват по-уверени, но и им помагаше да се адаптират към познато място, изучено до най-малките подробности предварително по картите. По този начин всъщност им оставаше и един проблем по-малко.

Въпреки тъмнината, очилата за нощно виждане позволяваха на Скуайърс да види добре мястото, където трябваше да се приземят, и той използва ремъците на парашута, за да маневрира и да се насочи колкото е възможно по-наблизо до целта — една малка площадка зад стръмен скалист връх. Беше казал на хората си, че ще се приземи най-близо до края й, а те трябва да кацнат зад него. Никак не му се искаше някой от екипа да се приземи пред него. Ако някой се плъзнеше надолу при падането, щеше да бъде необходимо да го измъкват, а това щеше да отнеме време. А ако се приземяха на открито, можеха да бъдат забелязани.

Вятърът в близост до земята изненада Скуайърс. Той се приземи само на пет метра от пропастта. Падна настрани, за да намали ударната повърхност при срещата със силния вятър, бързо освободи парашута си и започна да го прибира, докато, застанал прав, наблюдаваше приземяването на сержант Грей, редник Де Вон и останалите. Беше горд от точността на приземяването им. В рамките на пет минути членовете на екипа на „Защитник“ бяха завързали свитите си парашути за един пън. Редник Де Вон остана назад, за да зареди малко запалително устройство под вързопа. То бе настроено да се възпламени в 12:18 часа след полунощ, когато защитниците вече щяха да са напуснали този район. Щеше да се саморазруши, след като парашутите изгорят напълно, без да остави каквато и да било следа, която руснаците да могат да представят пред Организацията на обединените нации като „доказателство“ за американско нахлуване на територията им.