Том Клэнси - Огледален образ

„А освен това има и части, за които ламтят хора като министър Догин“ — продължи мислите си той, докато вървеше забързано по булеварда. Въпреки че още беше рано, в Ермитажа работниците вече пристигаха на групи, за да се подготвят за ежедневната тълпа от туристи.

Министърът бе достатъчно вежлив и изглеждаше почти в наркотично опиянение, когато говореше за руската история и особено за годините на Сталин, но неговото светоусещане бе твърде далеч от съвременността. И при всяко следващо от ежемесечните посещения на Догин в Санкт Петербург изглеждаше, че министърът все повече идеализира своите спомени.

Освен това имаше хора като Рузки, които като че ли изобщо не се интересуваха от останалия свят. Те просто се радваха на своята сила и контрол.

Орлов бе предупреден от тайнственото обаждане на заместник-директора по сигурността Глинка в дома му. Глинка знаеше как да се представя добре пред всеки, но Орлов му повярва, когато чу, че действията на Рузки през последните двадесет и четири часа са необикновено тайнствени.

Всичко започна, когато полковникът от спецназ настоя да ръководи лично простото разследване по проникването вчера. То бе последвано от незаписана в дневника и кодирана компютърна връзка с един от резидентите, тайнствена среща на неустановено място и странна работа в местната морга.

„На мен ми е заповядано да работя с Рузки — каза си Орлов. — Но няма да му позволя да върши престъпления.“ Независимо дали на Рузки му се харесва, или не, той трябваше да се подчинява на правилата. Иначе ще бъде уволнен. Докато Рузки се ползваше от подкрепата на вътрешния министър Догин, беше трудно да бъде заплашван. Но Орлов и преди се беше сблъсквал с трудности. Белезите, които носеше, го доказваха и ако беше необходимо, той нямаше да се изплаши от нови. Бе научил английски, защото често му се налагаше да извършва посещения на добра воля в западните страни. Но от тези пътувания той успяваше да донесе у дома си и някои книги, от които да научи какво мислят и какво четат хората от останалата част на света.

Орлов вдигна яката на белия си шлифер, за да се предпази от режещия вятър, и пъхна очилата си с рогови рамки в джоба. Когато излизаше от претъпкания автобус, те винаги се замъгляваха, а сега нямаше време да чисти стъклата им. Като че ли и без това не бе достатъчно неприятно, дето му се налага да ги използва, за да подобри остротата на тези очи, които някога бяха успявали да различат Великата китайска стена от хиляди километри в космоса.

Въпреки проблемите с Рузки лицето на Орлов бе спокойно. Устните му не бяха присвити и по челото под сивото бомбе нямаше бръчки. Острите му кафяви очи, високи скули и мургав ген издаваха приключенския му дух като част от неговия азиатски произход — Манджурия. Прадядо му бе казвал, че семейството им било сред първата вълна заселници, дошли в Русия откъм Китай през седемнадесети век. Орлов не знаеше откъде старецът е почерпил тези сведения. Но му харесваше да мисли, че е потомък на пионери, дошли в страната с мир, а не като нашественици.

Висок не повече от един и седемдесет, Орлов бе с широки рамене и жилаво тяло, което бе направило от него идеален космонавт. Въпреки че досието му като пилот беше съвсем чисто, Орлов носеше физически и душевни спомени от годините си в космоса. Той ходеше с леко накуцване заради счупения си в бедрото ляв крак при приземяване, когато при последната мисия парашутът му не се отвори навреме. На дясната си ръка имаше дълбок белег от падането с МИГ-27 по време на един от тренировъчните полети. В бедрото си имаше поставени пирони, за да може да ходи, но бе отказал да направи пластична операция на ръката си. Обичаше да чува как жена му охка и ахка винаги когато види белезите на своя „ранен орел“.

Когато помисли за скъпата си Маша, Орлов се усмихна. Въпреки че днес прекъсна закуската им заради обаждането на Глинка, отблясъкът на минутите, прекарани с нея, още го топлеше. Още повече че тази топлинка трябваше да бъде запазена чак до утре, когато щеше да може да я види отново. Както винаги когато тръгваше на работа, двамата си имаха ритуал, чието начало бе поставено преди повече от двадесет години, преди той да излети за първи път в космоса. Те се прегръщаха силно и се разделяха без думи, с обич, която да бъде запомнена завинаги, ако се случеше невъзвратимото и той не се върнеше от мисията си. Маша бе започнала да вярва, че ако някога не изпълнят този традиционен ритуал, той наистина може да не се завърне.