Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— На наземен търсещ радар в обхват Индия, от тип „Брегова кутия“ — отговори техникът, след като погледна честотата и ширината на вълната. — Слаб сигнал с много смущения, сър. Голяма активност, всички предаватели са настроени на различни честоти. — Техникът искаше да каже, че радарното търсене беше добре координирано, за да не си пречат радарите един на друг.

Един електротехник пренави видеокасетата и Маккафърти отново разгледа панорамата, която беше видял през перископа. Единствената разлика беше, че камерата на перископа беше черно-бяла. Капитанът беше направил оглеждането на повърхността толкова бързо, че се наложи касетата да бъде гледана на малка скорост, за да се избегне замазването на образа.

— Удивително е колко хубаво може да се чувства човек, когато разбере, че е сам, а, Джо? — попита той старпома си. Облаците бяха само на около хиляда фута над повърхността и лещите на перископа бързо се бяха покрили с водни капчици. Подводниците съществуваха от над осемдесет години, а все още нямаше изобретен ефикасен начин, който да запазва лещите чисти.

— Водата изглежда малко мътна — отвърна Джо, надявайки се, че не греши. Визуалният контакт от самолети за противолодъчна борба е един от кошмарите на всички подводничари.

— Не ми прилича на приятен за летене ден. Не мисля, че трябва да се тревожим, че някой може да ни забележи от въздуха. — Капитанът говореше достатъчно високо, за да го чуят всички в контролната зала.

— През следващите две мили дълбочината става по-голяма — докладва навигаторът.

— С колко?

— С пет клафтера, капитане.

Маккафърти погледна към старпома, който в момента командваше подводната лодка.

— Възползвайте се. — Винаги съществуваше вероятност някой пилот на хеликоптер да извади късмет…

— Слушам. Водолазният офицер, потопете ни с двадесет фута по-надолу. Леко.

— Слушам. — Офицерът даде на планеристите необходимите заповеди и в командния център веднага почувстваха ефекта от потапянето.

Маккафърти поклати отрицателно глава. „Кога за последен път видя хората си да се успокояват от някакво си потапяне на двадесет фута по-голяма дълбочина?“ — запита се той мислено, след което отиде при хидролокатора. Вече беше забравил, че беше направил същото само четири минути по-рано.

— Какво правят нашите приятелчета, шефе?

— Патрулните лодки все още се чуват слабо, сър. Изглежда обикалят в кръг — пеленгите се променят отзад-напред и обратно. Няма промяна в ситуацията. Витлото на бумъра също не е променило оборотите си, сър, и тя все още се движи с петнадесет възела. При това не е особено тиха. Имам предвид, че все още получаваме много механични шумове. Ако се съди по звука, на борда й се извършва усилена поддръжка. Искате ли да чуете, капитане? — Операторът подаде чифт слушалки. По-голямата част от хидролокаторното сканиране се извършваше визуално — бордовите компютри преобразуваха акустичните сигнали и ги показваха на телевизионен дисплей, който приличаше на някаква аркадна игра. Но никакви машини не можеха да заменят човешкото ухо. Маккафърти си сложи слушалките.

Първото нещо, което чу, беше бръмченето на реакторните помпи на руската подводница. Те се използваха за изпомпването на вода от реакторното отделение в паровия генератор и работеха на средни обороти. След това капитанът се концентрира върху звуците от въртенето на витлата. Руската атомна подводница имаше две витла с по пет перки и той се опита да преброи оборотите по звука, който витлата издаваха при всяко пълно завъртане. Това не му се удаде и той още веднъж трябваше да приеме думите на оператора… дран!

— Какво беше това?

Главният оператор се обърна към друг старши оператор.

— Затръшнат люк?

Колегата му поклати замислено глава.

— По-вероятно е някой да е изпуснал инструмент. Но е близо, твърде близо.

Капитанът трябваше да се усмихне. Всички на борда се опитваха да се държат естествено и безгрижно и трябваше да се преструват толкова усилено. В действителност всички бяха напрегнати колкото Маккафърти, който искаше единствено да се махне от това плитко езеро, колкото се може по-бързо. Той, разбира се, не можеше да действа така, че да разтревожи екипажа си още повече; капитанът трябваше да владее положението по всяко време. „На какви шибани игрички си играем само! — каза си той. — Какво изобщо правим тук? Какво става с този луд свят? Не искам да се бия в някаква шибана война!“

Той се облегна на рамката на вратата. Контролната зала се намираше само на няколко метра от каютата му и на него му се прииска да отиде в нея и да полегне за малко, да си поеме дълбоко дъх, може би дори да отиде до умивалника и да се наплиска с малко студена вода… но тогава може би щеше случайно да погледне в огледалото. Той знаеше, че не може да направи това. Командването на подводница беше една от малкото богоподобни длъжности, останали в света, и понякога изискваше от командира да се държи почти като господ. Така беше и сега. „Трябва да играещ играта, Дани“ — каза си той. Капитанът извади носна кърпичка от задния си джоб и потърка носа си с нея. Докато очите му пробягваха по дисплеите на хидролокатора, лицето му остана безизразно, почти отегчено. Спокойният капитан…