Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Имам семейство — каза тихо майор Андрей Чернявин, докато се опитваше да си спомни как трябваше да действа в подобна ситуация. Комбинацията от страх и замъгляване на съзнанието от лекарствата объркваха напълно емоциите му. Той не знаеше, че в глюкозния му разтвор беше поставена доза содиум пентотал, която вече започваше да активира висшите функции на мозъка му. Скоро той нямаше да може да преценява какви щяха да бъдат дългосрочните последствия от действията му. Когато това станеше, единственото, което щеше да има значение, щеше да бъде настоящето.

— Семейството ви няма да пострада — увери го полковник Вебер. Той беше армейски офицер, който работеше за Bundesnachrichtendienst и беше разпитвал много съветски агенти. — Да не мислите, че вашите хора наказват семейството на всеки заловен от нас съветски агент? Ако беше така, нямаше да останат желаещи да ни шпионират. — Вебер придаде успокояваща нотка на гласа си. Наркотикът започваше да действа и той трябваше да бъде нежен с чужденеца, докато мозъкът му се замъгляваше, и да го примами сам да издаде информацията, която криеше. Най-странното в целия разпит беше, че за тази работа го беше подготвял психиатър. Полковникът беше гледал много филми за изтръгване на признания с бруталност, но никой не го беше учил как да получава информация със силови методи. „Твърде зле — помисли си той. — В момента се нуждая точно от такива познания.“ Повечето членове от семейството на полковника живееха край Кулмбах, само на няколко километра от границата.

— Другарю генерал, капитан Иван Михайлович Сергетов се явява по ваша заповед!

— Седнете, другарю капитан. — Алексеев си помисли, че приликата между бащата и сина беше забележителна. Младежът беше нисък и набит и имаше същия горд поглед и същото интелигентно лице като на баща си. Още един млад мъж, който щеше да стигне далеч. — Баща ви ми каза, че сте отличен студент със специалност арабски езици.

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Изучавали ли сте хората, които говорят тези езици?

— Това е неотменна част от учебната програма, другарю генерал. — Сергетов младши се усмихна. — Караха ни дори да четем Корана. Това е единствената книга, която повечето араби прочитат през живота си, и следователно е важен фактор при опознаването на тези диваци.

— Да разбирам ли, че не обичате арабите?

— Не много. Но нашата страна има търговски отношения с тях. В действителност се разбирам с тях доста добре. Като част от програмата за практическо усвояване на езика курсът ни се срещаше с дипломати от политически приемливи страни, най-вече от Либия, но също и от Йемен и Сирия.

— Изслужили сте три години в танково подразделение. Можем ли да победим арабите в битка?

— Израелците го постигнаха с лекота, а при това разполагат само с малка частица от нашите ресурси. Арабските войници са неграмотни селяни, недобре обучени и водени от некадърни офицери.

„Един младеж, който има отговор на всички въпроси. А дали ще можеш да ми обясниш защо се провалихме в Афганистан?“ — помисли си Алексеев.

— Другарю капитан, вие ще бъдете прикрепен към личния ми щаб за планираната операция срещу държавите от Персийския залив. Ще разчитам на вашите лингвистични умения и на вашите умения за дешифриране на разузнавателните сведения. Доколкото разбрах, вие се подготвяте за дипломатическа кариера. Това ще ми бъде от голяма полза. Винаги съм предпочитал да получавам независимо мнение за разузнавателните данни, които ни изпращат КГБ и ГРУ. Не че не вярвам на нашите другари в разузнаването. Просто обичам да имам до себе си някой, който пречупва данните през призмата на армията. Фактът, че сте служили като танкист, е двойно по-ценен за мен. Имам още един въпрос към вас. Как реагират запасняците на мобилизацията?

— С ентусиазъм, разбира се — отговори капитанът, без да се замисля.

— Иван Михайлович, предполагам, че баща ви ви е разказал за мен. Аз се вслушвам внимателно в думите на партията, но подготвящите се за бой войници трябва да знаят истината, за да могат да осъществят желанията на партията.

Капитан Сергетов забеляза колко внимателно беше формулирано изказването на генерала.

— Запасняците са ядосани, другарю генерал. Те са направо вбесени от атентата в Кремъл и убийството на нашите деца. Според мен не съм преувеличил, като казах, че са ентусиазирани.

— А какво е вашето отношение, Иван Михайлович?

— Другарю генерал, баща ми ми каза, че сигурно ще ми зададете този въпрос. Той ми поръча да ви отговоря, че не е знаел предварително за това и че най-важното сега било да направим така, че подобни трагедии никога повече да не се случват в нашата страна.