Том Клэнси - Операция „Червена буря“

— Първо трябва да се срещна с правителството. След това ще говоря с президента на САЩ и главите на останалите натовски държави по телефона.

— Моля да ме извините, господин канцлер, но нямате време за всичко това. С ваше позволение, до един час ще предам на офицера за свръзка на ЦРУ и на британското и френското разузнаване копие от видеокасетата с разпита на съветския майор. Руснаците възнамеряват да ни нападнат. В такъв случай ще бъде по-добре да информираме първо разузнавателните служби, след което можете да говорите с президента и другите политици. Трябва да действаме незабавно, господин канцлер. Това е въпрос на живот и смърт.

Канцлерът се втренчи в бюрото си.

— Съгласен съм, полковник. Какво предлагате да правим с този Чернявин?

Вебер вече се беше погрижил за това.

— Официално ще обявим, че е починал от нараняванията, получени при произшествието. Съобщението за смъртта му ще се появи в телевизионните новини довечера и в утрешните вестници. Ние, разбира се, ще го предоставим на съюзниците си за по-нататъшни разпити. Сигурен съм, че ЦРУ и останалите агенции ще поискат да се срещнат с него преди полунощ.

Канцлерът се загледа през прозореца на кабинета си. Той си спомни как беше изглеждал по време на военната си служба преди четиридесет години — едно уплашено момче, нахлупило каска, която почти закриваше очите му. Историята се повтаряше. Колко ли души щяха да загинат този път?

Капитанът погледна от мостика към левия борд на кораба си. Влекачите придвижиха последната баржа върху кърмовия асансьор и се отдръпнаха. Асансьорът се издигна на няколко метра и баржата легна върху количката, която беше поставена предварително върху водещи от кърмата до носа релси. Първият офицер на „Юлиус Фучик“ наблюдаваше товаренето от кърмовия пулт за управление на лебедката и предаваше по преносима радиостанция заповедите си на пръснатите по кърмата членове на екипажа. Асансьорът се изравни с нивото на трета товарна палуба, чиято врата се отвори и разкри огромната й площ. Моряците овързаха количката с кабели и ги стегнаха здраво.

С помощта на лебедки баржата беше издърпана до третата, най-долна товарна палуба на кораба. Количката стигна до обозначените за спиране места и водонепроницаемата врата се затвори и се включи осветлението, за да може екипажът да закрепи добре баржата към палубата. „Добра работа“ — помисли си първият офицер. Товаренето беше продължило само единадесет часа, което беше почти рекорд. Той продължи да наблюдава как кърмовата част на кораба се подготвя за отплаване.

— Последната баржа ще бъде прикрепена след тридесет минути — докладва боцманът на първия офицер, който предаде информацията на мостика.

Капитан Херов превключи телефона си така, че да може да разговаря с машинното отделение.

— Готови за отплаване след тридесет минути.

— Слушам. Тридесет минути. — Механикът затвори.

На мостика капитанът се обърна към най-старшия от пасажерите си, генерал от десантни войски, облечен в синята куртка на корабен офицер.

— Как са хората ви?

— Някои вече хванаха морска болест. — Генерал Андреев се разсмя. Хората му бяха докарани на борда в баржите — с изключение на генерала, разбира се и с тонове военна екипировка. — Благодаря, че позволихте на момчетата ми да се разхождат по долната палуба.

— Аз управлявам кораб, а не затвор. Няма да има проблеми, стига да не пречат на екипажа ми.

— Предупредил съм ги — увери го Андреев.

— Добре. След няколко дни ще имаме доста работа за тях.

— Знаете ли, това е първото ми пътуване с кораб.

— Наистина ли? Не се страхувайте, другарю генерал. Пътуването с кораб е много по-безопасно и много по-удобно в сравнение с летенето и парашутните скокове! — капитанът се разсмя. — Корабът е голям и се движи добре дори и с толкова лек товар.

— Лек товар ли? — попита генералът. — На борда ви се намира повече от половината екипировка на дивизията ми.

— Корабът е разчетен с товароподемност над тридесет и пет хиляди тона. Екипировката ви е обемиста, но не тежи чак толкова много. — Това беше нещо ново за генерала, на когото обикновено се налагаше да изчислява превозването на оборудване по въздух.

В трюма се разхождаха повече от хиляда души от 234-ти гвардейски въздушнодесантен полк. Те щяха да останат там, докато „Фучик“ преминеше през Ламанша, като им беше позволено да излизат на чист въздух само за кратко време нощем. Войниците приемаха това с необичайно спокойствие. Дори претъпкани с баржи и екипировка, огромните трюмове бяха много по-големи от военните транспортни самолети, с които ги превозваха обикновено. Моряци от екипажа нареждаха дъски между бордовете на баржите, за да осигурят повече място за спане и за да разкарат войниците от омаслените си работни места. След няколко минути офицерите щяха да преминат през инструктаж за запознаване с корабните системи, като особено голямо внимание щеше да бъде отделено на противопожарните системи. Пушенето на кораба беше строго забранено, но професионалните моряци не можеха да поемат никакви рискове в това отношение. Екипажът на „Фучик“ беше изненадан от смиреното поведение на десантчиците. Матросите със задоволство отбелязаха, че дори и елитни войници като парашутистите можеха да бъдат укротени, ако попаднеха в нова за тях среда.